„Но с мен ще е така!“, прииска й се да му каже. Мрачното изражение на лицето му я бе засегнало болезнено. „Дали някоя жена не те е наранила, Дейн? Затова ли понякога се държиш толкова жестоко и разбиваш всички илюзии, които се опитваме да поддържаме?“ Сабрина тръсна глава и насочи мислите си към предишната тема. В сравнение с тази поне беше по-безопасна.
— Всъщност не мисля, че ще има война. Едва ли ще се стигне чак дотам, не мислиш ли?
Обичайната му усмивка зае мястото си на лицето му — суха и украсена с малко ирония.
— Неподходящ човек си избрала да питаш, Сабрина. Склонен съм да гледам цинично на човечеството. Така че моето предположение е, че ще има война — в отговор на шокираното изражение на девойката, той само сви рамене. — Можеш да го видиш ясно при индианците, Сабрина. Те нямат причини да се бият едни с други. Правят го само от любов към спорта. Във всеки от нас също е останала по малко от тази диващина, въпреки цялата ни цивилизованост. Само онези момчета, които умират или осакатяват, разбират какво е войната наистина, но никой не тръгва на бой с мисълта, че това ще се случи точно на него. Може би на приятелите му, може би дори на братята му. Но никога на него. Иначе никой не би отишъл. А за останалите — търговците, генералите, фермерите — войната е добър бизнес. Особено за победителите.
— Мислиш ли, че Юга ще победи? — изненадано попита Сабрина. Досега нищо прочетено или чуто не й беше навявало тази мисъл.
— Никакъв шанс — усмивката на Дейн беше изненадващо добродушна, а очите му я погледнаха развеселено. — Такова впечатление ли създадох?
— Но ти каза, че ще… ако изобщо се биеш, вероятно ще…
— О! — поклати глава той и се усмихна на черния си хумор. — Боя се, че в тези неща не съм много добър бизнесмен.
Сабрина го погледна объркано. Дейн спокойно довърши вечерята си под погледа й. Щеше да се бие за Юга, въпреки че не беше съгласен с робството и знаеше, че Севера ще победи? Това беше пълна безсмислица, освен ако Дейн не възнамеряваше да се бие само за чест, чувствайки се задължен пред семейството и дома си. Изведнъж тя поклати глава и тихо предложи да отиде за вода. Чувстваше малките камъчета и клонките през тънката кожа на мокасините. От време на време кракът й срещаше по някой дебел боров клон с дълги иглички. Значи един самопровъзгласил се циник възнамеряваше да умре само за да запази честта си? Тези две неща не се връзваха. Сабрина въздъхна и се наведе да налее вода, без да престава да се чуди. Твърде много неща в Дейн Морган оставаха загадка за нея. Може би трябваше да му признае, че е влюбена в него. Може би това най-сетне щеше да сложи край на загадките. Но както винаги досега, тя реши да не бърза, да изчака още малко. Ако нищо не се разкриеше преди Санта Фе, щеше да се заеме с този въпрос. Можеше само да се моли, че Дейн ще отвърне на любовта й. Помисли си, че може би той беше влюбен в нея, но не можеше да бъде сигурна. Всъщност не можеше да бъде сигурна в нищо за него, освен че е един много сложен човек… човек, който сега беше много по-голяма загадка за нея, отколкото когато го бе видяла за първи път.
Утрото се показа сиво като олово. Въздухът беше болезнено мразовит и Сабрина разтреперано се сгуши по-навътре в топлината на одеялото си. Чудно, помисли си тя. Можеше да се закълне, че си спомняше как през дългата черна нощ й беше станало студено.
Дейн чу движението на момичето и погледна към нея през рамо. Усмихна се на купчината, която представляваше завитата с дебелата пелерина от бизонска кожа и двете одеяла Сабрина.
— Добро утро, Сабрина. Гладна ли си?
Тя обмисли сънено предложението му. Толкова топло и уютно беше под одеялото.
— Да, гладна съм — обяви най-накрая тя и се престраши да покаже нос навън. Повдигна учудено вежди, когато видя горящия огън, врящата кана кафе и питката, която се печеше в тигана. Обикновено голяма част от тези задължения се падаха на нея, докато Дейн се грижеше за конете. Седна и понечи да придърпа одеялото със себе си, но се намръщи, щом видя бизонската наметка. Не беше там, когато легна да спи.
— Нощес стана доста студено и те наметнах с пелерината — поясни Дейн, без да си прави труда да вдигне погледа си от питката в тигана или да предложи някакво обяснение защо още е бил буден. Дейн допече питката, раздели я на две, наля една тенекиена чаша с кафе и я подаде на Сабрина, която кимна мълчаливо. Докато поемаше чашата, усети, че ръката му е студена.
— Ти си премръзнал, Дейн. Вземи си закуската и ела тук. Ще се завием двамата с пелерината — тя замълча и се усмихна. Дали не го разбираше погрешно и не вземаше любезното му държание за любов?