Дейн повдигна вежди и я погледна изкосо, преди да приеме предложението й. Взе чашата си и тръгна към нея.
— Никога не съм си мислил, че ще ми предложиш да споделя леглото ти. — Той се засмя тихо и седна до нея. Сивите му очи я погледнаха закачливо и проблеснаха дяволито. Сабрина се изчерви и със заекване започна да го опровергава. — Само се пошегувах — прекъсна я той. Отпи от кафето и отново я погледна, преди да продължи: — Може би хлябът ми е по-добър, отколкото си мислех. Направо е чудесен, всъщност.
Сабрина се осмели да хвърли кос поглед към него и забеляза странното изражение в блесналите му сиви очи. В тях все още имаше някаква напрегнатост, но вече не изглеждаха озадачени. Дейн задържа погледа й, докато накрая Сабрина извърна очи. Тя се изчерви отново и продължи да яде парчето хляб. Ужасно добре осъзнаваше бясното препускане на сърцето си, надигащата се сладостна увереност, която се извисяваше сякаш понесена на крилите на орел.
Почувства как студеният крак на Дейн, обут в еленови кожи, се опира в нейния и спокойно остава там — без напрежение, като едно приятно усещане, като една приятна тежест. Силата на мускулите му носеше някакво спокойствие, но загатваше и за нещо повече. Колко отчаяно се нуждаеше от любовта му! Въоръжена с нея, със защитата на Дейн, тя можеше да победи смазващото превъзходство на пастрока си. Нищо не беше извън способностите на Дейн Морган — нито дивата пустош, нито варварите индианци, нито грубият, разрастващ се Денвър. Гарвис Треймор най-сетне щеше да срещне достоен съперник.
— Днес си много мълчалива — меко отбеляза Дейн със слаба усмивка на устните си. Дали не я беше шокирал прекалено със закачката си, че го е поканила в леглото си. — Нещо нередно ли има?
— Не — Сабрина му се усмихна отново и си позволи само един кратък поглед към него. — Не, нищо няма — отново протегна ръка към кафето си, но усмивката остана да краси миловидно устните й, докато довършваше закуската си.
Дейн остана загледан в красотата на усмивката й. Изражението й се задържа по-дълго от обикновено, сякаш тя усещаше какви са мислите му. Но един поглед към навъсеното, облачно небе му подсказа за какво трябваше да мисли. Изглежда, че щеше да вали сняг, независимо че беше месец май. Интуицията му подсказваше същото. В гората край тях беше настанала тишина, която обикновено предвещаваше снеговалеж. Трябваше да намери някое по-закрито място, където да направят лагер, да съберат повече дърва, храна и да изчакат да отмине бурята.
— Извини ме, че не умея да разпределям добре задачите, Сабрина, но ми се струва, че времето ще се разваля. По това време на годината снегът няма да се задържи дълго, но може да стане доста студено, докато вали. Трябва да тръгваме час по-скоро, за да спечелим малко време.
Сабрина кимна, допи остатъка от кафето си на една глътка и отсече с пълна с хляб уста:
— Добре, Дейн. Готова съм.
Сабрина чу стъпките на Дейн едва когато той се промуши под кожения навес. Погледна през рамо към него и продължи да духа към слабия огън, за да го разпали. Снегът вече беше започнал да вали. Беше завалял преди още да бяха изпънали кожата. Дейн бе търсил в продължение на два часа подходящото място — дърво, чиито клони бяха достатъчно ниско, за да служат като покрив, върху който да разпънат кожата. Дървото беше разположено на завет до един голям камък, а ориентацията му беше такава, че да им осигури най-добра защита от бурята. След това Дейн спъна конете наблизо, за да им позволи сами да се настанят най-удобно и да могат да се движат, когато стане студено. Отначало разопакова денка. Кожата, в която беше увит, послужи да оформи нещо като малко типи. След това затисна здраво краищата му с камъни и отиде да види какво все още можеше да улови. Сабрина се зае със събирането на дърва. Дейн се забави повече от час и когато се върна, се разсмя с глас, щом видя, че девойката е разопаковала целия багаж и сега го подреждаше спретнато в палатката. Този изблик на домошарство му се стори някак неуместен в грубия заслон насред планината. Сабрина също се засмя, без ни най-малко да се обиди.
Тя стана и се обърна към него, за да изтупа снега от раменете му. Пръстите й пламнаха от допира със снежинките, които се разтапяха от топлината на кожата й.
— Вече имаме достатъчно дърва, за да изкараме цяла седмица, Дейн — тя се протегна да изтупа другото му рамо, а след това и тъмната му коса. Можеше да ги достигне лесно, защото навесът беше достатъчно висок, за да може да стои изправена, но Дейн подпираше главата си в кожата. — Всъщност веднъж ми се скара, че горя сурови борови клони, защото…
— Тези не са за горене — Дейн се усмихна и наведе глава, така че на Сабрина да й е по-удобно. След като го изтупа от снега, Дейн я заобиколи, пусна товара си от прясно отсечени клони в свободната страна на палатката и коленичи до тях, за да ги подреди. — Земята ще стане студена — а също и прекалено твърда, помисли си той, като се сети колко крехко беше тялото на девойката в сравнение с неговото. — Боровите клони не са пухен дюшек, но са достатъчно меки и много по-удобни от голата земя.