Сабрина го погледна остро. Дейн подреждаше клоните с дълги иглички като решетка. Само една ли? А той къде ще спи? Сабрина не посмя да попита. Ако Дейн нямаше намерение да сподели с нея единственото легло, нямаше защо сама да му го подсказва.
— Много си досетлив — промърмори колебливо тя.
Дейн само сви хрисимо рамене, понеже долови напрежението в гласа й. За миг се поколеба дали да не говори открито, но бързо се отказа от тази идея. Последното нещо, което му се искаше бе да влиза в спор за предимствата и недостатъците на положението. Щеше да й бъде достатъчно трудно, дори без да й признава любовта си.
— Готово. Хайде, Сабрина, подай ми онези одеяла, ако обичаш.
Дейн умишлено отбягна очите й, а само протегна ръка към нея. Погледна към огъня. Беше се разгорял. Димът се издигаше и излизаше през малкия отвор в края на навеса, където го поемаше въздушното течение нагоре покрай канарата. Сабрина безмълвно му подаде одеялата и промърмори някакво извинение, за да обясни защо стои близо до огъня и не се приближава до него. Дейн огледа леглото и реши, че не е много подходящо за меден месец. Не приличаше на резбованото китайско легло в апартамента му в „Бел Фльор“ в Сан Франциско. Дори не беше драпирано и с балдахин, като испанското легло в ранчото в Сакраменто. Но все пак беше легло, и то най-доброто, което можеше да й предложи при тези условия.
Дейн се изправи и застана по-близо до огъня. Седна, като внимаваше да не се приближава много до нея. Изведнъж вятърът издаде стенещ звук, който накара Сабрина да подскочи изплашено.
— Бурята се засилва — поясни той и погледна критично кожения покрив над тях, който бе започнал да провисва от трупащия се сняг. — Снегът вече е покрил всичко навън. Наваляло е около инч, но ще натрупа повече, преди да спре.
Сабрина кимна, доволна, че намериха друга тема за разговор, различна от въпроса, който я плашеше.
— Колко време ще продължи бурята?
Дейн се усмихна, тъй като забеляза напрегнатата й стойка.
— Кой знае. Вероятно ще спре още днес. Може би утре. А после ни трябва един ден слънце, за да се стопи снегът.
— Не можем ли да пътуваме през снега? — Сабрина не се безпокоеше за времето, а за това колко дълго тя и Дейн можеха да останат в твърде уютната палатка, без да… По бузите й изби червенина. Сабрина се опита да се пребори с нея, като се изкашля смутено.
— Ако пътуваме през снега, ще оставим следи — Дейн се намръщи за миг, чудейки се дали да каже на момичето какво бе чул от Блу. Досега не й го беше казвал, защото се страхуваше да не я изплаши. Но всъщност тя имаше право да знае. — Сънденс не е подкован, но все пак… Сабрина, мисля, че трябва да ти кажа — той погледна към нея и леко премести тежестта си така, че да се извърне към нея. — Онази последна вечер в Денвър Блу ми каза, че е чул за някакви хора, които са те търсели. Ето защо избрах планинския маршрут, вместо да минем направо през равнините. Тук има по-малък шанс да срещнем…
— Пазачите ми! — Сабрина ококори очи от страх и потрепери. От дни не беше мислила за тях. — Били са в Денвър?
— Не, не — Дейн поклати бързо глава, за да я успокои. Страхът, който видя в зелените очи на момичето, го накара да свъси вежди. — Били са от Санта Фе, така ми каза Блу. Все още сме далече от прохода Рейтън, така че не се безпокой. Ще внимаваме, щом наближим Санта Фе. Сега няма за какво да се безпокоиш. Просто не искам да оставяме прекалено ясна следа, над която някой да се чуди — Дейн все още беше силно разтревожен от внезапната бледост на Сабрина. Какво ли й бяха сторили Гарвис Треймор и наемниците му, за да я изплашат толкова? Почувства как гневът му се надига. „Това е неоправдано и глупаво, каза си той. Тогава все още дори не си познавал момичето.“ Но сега вече я познаваше и обичаше. И нямаше да прости на никой, който я плашеше така. — Сабрина, какво ти е сторил пастрокът ти, та така те е наплашил?
Сабрина го погледна изненадано, тъй като долови нотки на гняв в плътния му глас. Срещна за миг очите на Дейн и побърза да ги извърне, защото почувства как той чете мислите й през тях. Какво не беше направил Гарвис беше по-правилен въпрос.
Изведнъж отново излезе вятър, който заблъска яростно палатката и зави в далечината като койот. Сабрина потрепери отново от безпричинен ужас. За миг ясно си представи Дейн, лежащ в ръцете й, а до него застанал разкрачен Гарвис Треймор с димящ револвер в ръка. Изведнъж тя осъзна, че Гарвис не би се поколебал да убие Дейн, ако той се изпречеше между него и състоянието на Уелсови. Каква цена можеше да му се наложи да плати за любовта си, ако, разбира се, я обичаше! Дейн, безстрашният, галантен трапер, който само би се изсмял на подобни страхове, ако ги споделеше с него.