— Сабрина?
Тя трепна и с изненада откри, че ръката на Дейн докосва рамото й, връщайки я от онзи нереален свят. Загледа се в него с широко отворени очи, след това издаде тих вик и се хвърли в ръцете му, които мигновено я прегърнаха.
— Мили Боже, Сабрина! — сърцето на Дейн туптеше така силно, че девойката можеше да го почувства. Тя потрепери и притисна лице към грубата кожа на еленовата му риза. Въпреки топлината и сигурността на прегръдката му, цялото й тяло продължаваше да се тресе. — Какво ти става? Бледа си като смъртник.
Сабрина отново потръпна, като чу тази дума, която толкова безгрижно се откъсна от устните му. Не можеше да му каже. Щеше да я помисли за луда. Всъщност не беше вярно, дори не беше възможно. Гарвис Треймор беше на хиляди мили от тях. А Дейн беше съвсем жив — топъл, силен, притискащ я мълчаливо, за да я успокои.
Тя поклати леко глава, но не успя да събере смелост да я повдигне от гърдите му. Не желаеше Дейн да я пуска. Искаше да я държи все така, да усеща дъха му върху косата си, да чува сърцето му под ухото си. Каза си, че е било като пробуждане от кошмар, като дете, изоставено само в стаята.
— Нищо… — успя да каже тя най-накрая. Започна да чувства, че треперенето й отслабва в ръцете му. — Нищо, Дейн. Просто той ме плаши толкова много. Той е толкова лош човек…
Дейн остана безмълвен за миг, след това хвана раменете й, отдалечи я от себе си и повдигна брадичката й, за да види лицето й. Сивите му очи въпросително срещнаха погледа й. Дейн се намръщи леко, след това поклати глава.
— Той е на хиляди мили — нежно я успокои той. — Няма да му позволя да ти причини болка отново. Каквото и да е сторил някога, то е вече минало.
Сабрина кимна утвърдително и се помъчи да заглуши страховете си. Кой ли би могъл да противостои и да победи Дейн Морган? Просто беше много изплашена, това беше всичко. Беше израснала защитена отвсякъде. Нямаше никаква представа, че съществуват такива страхове. Само че сега й беше трудно да ги забрави, да осъзнае, че не е нужно да се бои повече.
— Знам. Може би е само заради бурята. Никога не съм обичала бурите, особено като дете. Най-много ме плашат светкавиците.
На лицето на Дейн за миг се мярна усмивка, която обаче не беше весела.
— А аз си мислех, че си безстрашна, Сабрина.
Тя само поклати глава и се засмя с все още разтреперан глас.
— Далеч съм от безстрашието… при все че се опитвах да си придам такъв вид.
Дейн кимна, пусна раменете й и я прегърна. Притегли я до себе си и положи глава настрани върху златната коприна на косата й. Сабрина не се опита да се противопостави, а само се отпусна в прегръдката му и затвори очи. Дейн остана така дълго време. Просто чакаше. Реши, че е приятно да прегръщаш жената, която обичаш. Беше се чудил дали ще може да го прави след Тара… но тук имаше някаква сладост, някакво задоволство. Не можеше да се нарече страст. Не че тя липсваше напълно. Сякаш беше прегърнал нещо безкрайно ценно, нещо чупливо, като античен порцелан. Но Сабрина беше жива. Чувстваше мекотата на тялото й в прегръдката си, усещаше топлината на дъха й през тъканта на ризата си. Долови, че пулсът й най-сетне започва да се успокоява. Дейн се усмихна леко, обърна се и целуна мястото на косата й, където беше опрял главата си.
— Обичам те, Сабрина Уелс.
Отвърна му тиха въздишка. Гърдите й се повдигнаха и бавно спаднаха.
— И аз те обичам, Дейн — промърмори тя най-накрая и леко го стисна с ръката си, която беше зад гърба му.
Усмивката на Дейн стана по-широка. Той повдигна очи към лицето й и се загледа в съвършенството на чертите му, в раздалечените й очи, в невероятно гъстите й, дълги мигли, в малкия правилен нос и красивата нежна извивка на устата й. Наведе глава и нежно докосна с устни, след това отново вдигна глава и пак я опря на косата й.
— Значи това е отговорът на въпроса, който ми зададе. Искам да кажа, защо не взимам от това, което не искаш да ми дадеш. Все пак ми се струва, че още тогава си знаела отговора.
По устните на Сабрина премина лека усмивка, но тя поклати глава отрицателно.
— Не… макар че трябва да призная, че се надявах това да е причината… — тя обърна глава към стегнатите му гърди и целуна голата кожа, която се виждаше през връзките на ризата му. Устните й го докоснаха подобно на шепот, разказващ за радостта, за невероятната сладост на този миг. Не, не толкова радост, а по-скоро благоговение, сякаш Бог и всичките му ангели се спускаха от небесата, за да й поднесат безценен дар. В нейния свят никога не бе имало толкова величие, толкова голяма и силна магия. Дори преди баща й да умре и да се появи Гарвис Треймор, който почерни дните й, дори тогава нямаше такива мигове.