Глен Кук
Бялата роза
(книга 3 от "Черният отряд")
ПОСВЕЩАВА СЕ
на Нанси Едуардс, просто защото.
Когато ме достигна ръбът на бурята, за миг настъпи пълен покой. Последва адски тътнеж. Ветровете във вътрешността бяха бесни. Не можех да мисля за друго, освен как да се свия и да се задържа на място. С вихъра около мен летяха разнородни части от снаряжението, което непрестанно променяше формата си. А след това забелязах Гоблин. За малко да повърна.
Със сигурност беше той. Главата му се бе раздула десетократно. Тялото му сякаш беше обърнато с вътрешностите навън. Около него гъмжеше от орда паразити — някои бяха с големината на гълъб — каквито живеят на гърба на вятърните китове.
Ловеца и Псето Жабоубиец изглеждаха още по-зле. Помиярът се беше превърнал в нещо с размера на половин слон, с огромни зъби и най-зловещите очи, които някога съм виждал. Взря се в мен с гладна похот, от която ми се смръзнаха вътрешностите. А Ловеца беше станал подобен на демон, със смътна маймуноподобна форма, но значително по-величествен. И двамата приличаха на твари от кошмарите на художник или магьосник.
1.
Равнината на Страха
Неподвижният пустинен въздух донякъде наподобяваше лупа. Ездачите изглеждаха застинали във времето, движеха се, без привидно да променят мястото си. Редувахме се да ги броим. Не можах да изкарам една и съща бройка дори два пъти последователно.
Повей на бриза свиреше в корала, люлеейки листата на Старото бащинско дърво. Те подрънкваха едно в друго с песента на вятърните чанове. На север блясъкът на светкавиците на промяната разчертаваше хоризонта като далечен сблъсък на враждуващи богове.
Пясъкът изхрущя под нечия обувка. Обърнах се. Мълчаливия зяпаше говорещ камък, появил се преди няколко секунди. Беше го стреснал. Проклети камънаци! Обичаха да си играят игрички. Камъкът важно рече:
— В Равнината има непознати!
Подскочих, а той се изкикоти. Те имаха най-неприятния смях от тази страна на приказния свят. Озъбен, се гмурнах в сянката му.
— Вече е горещо, а? — попитах и му обясних. — Това са Едноокия и Гоблин. Връщат се от Щавача.
Но камъкът щеше да се окаже прав, а аз грешах. Патрулът го нямаше с месец по-дълго, отколкото бяхме планирали, тъй че само за това мислех — вече всички се притеснявахме. Напоследък войниците на Господарката действаха все по-активно по границите на Равнината на страха.
Още един кикот от страна на каменния стълб.
Извисяваше се над мен, висок тринадесет стъпки. Среден по размер. Онези, над петнадесет стъпки, рядко се движеха.
Ездачите препускаха към нас, но не изглеждаха по-близо. Проклети нерви! Черният отряд изживяваше отчайващи времена. Не можехме да си позволим пострадали. Всеки загинал щеше да означава загуба на дългогодишен приятел. Отново се помъчих да преброя групата. Този път ми се стори, че всички са на лице. Но пък имаше кон без ездач… Потреперих при все жегата.
Те се движеха по нанадолнището към прикрит сред величествени скали поток на около сто метра от мястото, от което ги следяхме. Ходещите дървета близо до брега се размърдаха, при все че бризът бе затихнал.
Ездачите пришпорваха конете си да побързат. Животните бяха уморени. Колебаеха се, макар да знаеха, че са почти у дома. Нагазиха в потока, а водата под копитата им се разплиска. Ухилих се и потупах Мълчаливия по гърба. Всички бяха тук. Всички от групата, че и отгоре.
Мълчаливия се отърси от обичайното си хладнокръвие и ми върна усмивката. Брестака се измъкна от корала и отиде да посрещне братята ни. С Мускуса и Мълчаливия забързахме след него.
Зад гърба ни утринното слънце представляваше огромен кървав мехур.
Приятелите ни се смъкнаха от седлата ухилени. Но изглеждаха зле. Гоблин и Едноокия бяха в най-лошо състояние. При това се връщаха на територия, където техните магьоснически умения са безполезни. Тук, близо до Глезанка, не бяха по-велики от останалите в групата.
Погледнах през рамо. Глезанка се появи от гърлото на тунела и се спря като призрак в сянката му, цялата в бяло.
Мъжете ни се прегръщаха; но после старият навик възвърна позициите си. Всички се преструваха, че нищо особено не се е случило.
— Трудно ли ви беше? — попитах Едноокия. Огледах мъжа, който ги придружаваше. Не ми се стори познат.
— Да — съсухреният чернокож дребосък се беше смалил дори повече, отколкото ми изглеждаше на пръв поглед.