Настаних се на нара си и се замислих, както ми беше наредено. Вярно, имаше предостатъчно доказателства, че Властелина се е размърдал, но… Тази история с документите, които не съдържали подхода, на който разчитахме — това ме беше притеснило. Трябваше да приема, или да отхвърля версията, а моят избор вероятно щеше да има жизненоважни последствия. Тя ме манипулираше в името на своята крайна цел — разбира се. Обмислих многобройни вероятности, нито една не беше приятна, но всички имаха определен смисъл… Господарката сама го беше казала: ако Властелина се освободи, всички щяхме да загазим, все едно за добрите или за лошите става дума.
Накрая заспах. Сполетяха ме сънища, но не си ги спомням. Събудих се, за да открия наскоро донесена топла храна, поставена върху бюро, което не бях виждал в килията преди. Върху него имаше и приличен запас писмени принадлежности.
Тя очакваше да подновя Аналите си.
Бях погълнал половината храна, преди да забележа липсата на Гарвана, и нервите ми отново се изопнаха. Защо го нямаше? Къде го бяха отвели? За какво би могла да го използва Господарката? За да ме контролира ли?
Времето е странно нещо във вътрешността на Кулата.
Същият полковник пристигна точно когато приключвах с храната. Съпровождаха го същите войници. Той обяви:
— Тя отново желае да се срещне с теб!
— Вече? Та аз току-що се върнах оттам!
— Преди четири дни беше.
Опипах бузата си. Напоследък си оставях само частична брада, но сега лицето ми бе обрасло. Така значи — един дълъг сън…
— Има ли начин да получа бръснач?
Полковникът едва се усмихна.
— Ти как мислиш? Ще пратим бръснар. А сега ще дойдеш ли с нас?
Имах ли право на избор? Не, разбира се. Предпочетох да го последвам, вместо да ме влачат.
Минахме през същата процедура и пак Я заварих до прозореца. Този път там се виждаше ъгълче от Равнината, където една от крепостите на Шепота беше под обсада. Нямаше тежки балисти, над укреплението висеше един вятърен кит и пазеше гарнизона да не излиза. Ходещите дървета полека разглобяваха външната стена чрез простия механизъм на врастване в нея. Същият механизъм, по който джунглата разрушава изоставен град, само че десет хиляди пъти по-бърз, отколкото при неразумната гора.
— Цялата пустиня се е надигнала срещу мен — обади се Тя. — Предните постове на Шепота са подложени на най-различни досадни нападения!
— Подозирам, че нахлуването Ти е обречено и ще се наложи да се оттеглиш.
— Опитах се, но глухата ти селянка не иска да ми съдейства. Ти помисли ли си?
— Спах! Ето с това се занимавах, както много добре знаеш!
— Хм, да. Имаше някои проблеми, които се нуждаеха от вниманието ми. Сега вече мога да се посветя на основните си задачи…
Прииска ми се да побягна, като видях как ме гледа… Тя махна с ръка и аз се смръзнах. Нареди ми да отстъпя и да седна в близкото кресло. Седнах, неспособен да се отърся от заклинанието, макар че според мен знаех какво предстои.
Тя се изправи пред мен и притвори едното си око. Отвореното нарастваше все повече и повече, посегна навън, погълна ме…
Мисля, че пищях.
Това бе неизбежно — още от мига на залавянето ми, макар че бях съхранил глупавата надежда, че Тя няма, да прибегне до Окото. А сега щеше да изпие съзнанието ми както паякът изсмуква муха…
Съвзех се в килията си с чувството, че съм ходил пеш до ада и обратно. Главата ме болеше. Стори ми се невероятно усилието да се изправя и да се добера до медицинския си комплект, който ми върнаха, след като похитителите ми бяха отстранили смъртоносните вещи. Приготвих си отвара от кората на върба. Отне ми ужасно много време — нямах огън, над който да стопля водата.
Докато се грижех за себе си и ругаех по повод първата слаба, горчива чаша, някой влезе в килията ми. Не го познавах, а и посетителят остана изненадан да види, че съм на крака.
— Здравей! — каза ми. — Бързо се възстановяваш!
— Ти пък кой си, мътните те взели?
— Лечител. Наредено ми е да те проверявам на всеки час. Не се предполагаше да се възстановиш още доста време. Имаш ли главоболие?
— Дяволски си прав.
— Раздразнителен си, това е добре… — Той постави торбата си на масата и, докато я отваряше, погледна към моята. — Какво пиеш?
Обясних му и попитах:
— Какво искаше да кажеш с това, че било добре да съм раздразнителен?