— Понякога жертвите напълно губят духа си и така и не се възстановяват.
— Така значи?
Прииска ми се да го ударя — просто ей тъй, за всеки случай. Колкото да си го изкарам на някого. Но какъв смисъл би имало? Ще дойде пазачът, ще влезе с гръм и трясък и ще влоши още повече състоянието ми. Пък и бездруго за нападение се изискваха физически усилия.
— Ти специален гост ли си? — полюбопитства посетителят ми.
— Така мисля.
Лечителят се ухили.
— Изпий това! По-добро е от върбовия чай!
Гаврътнах питието, което ми предложи.
— Тя е много загрижена. Досега не Я бях виждал да се притеснява за това какво ще се случи с жертвата на дълбинното Й проучване!
— Какво имаш предвид? — Срещах трудности да поддържам киселото си настроение. Питието, което той ми даде, беше добро лекарство и действаше бързо. — Каква е тази отрова? Бих могъл да я използвам с тонове!
— Болкоуспокоително е. Извлича се от сока на горните четири листа на растението парсифал.
— Никога не бях чувал за него!
— Доста е рядко. — Той се захвана да ме преглежда. — Расте на място, наречено Кухите хълмове, местните го използват като наркотик.
Навремето Отрядът бе преминавал точно през онези ужасни хълмове.
— Не знаех, че имало и местни…
— Срещат се по-рядко и от растението. В съвета се говори, че след края на войната ще започнат да отглеждат парсифал в промишлени количества за лекарство. — И той цъкна с език. Това ми напомни за беззъбия старец, който ме бе учил на медицина. Странно. Не се бях сещал за него от сума време.
Още по-странното беше, че най-различни стари спомени изплуваха на повърхността като ято дънни риби, устремени към светлината. Господарката добре ми беше разбъркала мозъка.
Не се впуснах в обсъждане на забележката му за промишленото отглеждане на растението, макар че това изобщо не съвпадаше с мнението ми за Господарката. Хората с черни сърца не се интересуват от облекчаване на болката.
— Какво мислиш за нея?
— Господарката? Сега ли? Не е много благодушна. А ти?
Той предпочете да не отговаря на въпроса ми, вместо това заяви:
— Тя желае да те види веднага щом се възстановиш.
— Не е ли много мило от Нейна страна? — поинтересувах се саркастично. — Останах с впечатлението, че не съм точно затворник. Какво ще кажеш да подишам малко свеж въздух на покрива? Надали бих могъл да избягам оттам!
— Ще проверя дали е позволено. Междувременно се поупражнявай тук!
Ха-ха! Единственото упражнение, което правех, беше да си блъскам главата. Просто исках да се измъкна на открито, нищо повече.
Когато той свърши с прегледа, го попитах:
— Все още ли съм между живите?
— Поне за момента. Макар че с твоето отношение се учудвам, че си оцелял в отряд като твоя!
— Те ме обичат! Прекланят се пред мен, не биха допуснали и косъм да падне от главата ми… — Но самото споменаване на братството развали настроението ми и попитах: — Знаеш ли колко време е минало, откакто ме хванаха?
— Не. Но мисля, че си тук от седмица, а може и повече да е!
Така значи.
Предполагам, че се бяха изнизали поне десет дни от залавянето ми. Сигурен бях, че за това време Едноокия и останалите са успели да изминат поне осемстотин километра, подтиквани от страха. Колкото и бързо да са се движили обаче, това е само една гигантска крачка от многото. По дяволите!
Сега обаче беше безсмислено да крия тайни. Господарката знаеше всичко, което знаех и аз. Зачудих се дали информацията Й е била от полза, или по-скоро я е изненадала.
— Как е приятелят ми? — попитах, сполетян от внезапно чувство за вина.
— Не знам. Преместиха го на север, защото връзката с духа му била заплашена. Сигурен съм, че при следващото ти посещение при Господарката ще говорите и на тази тема. Дано си прекараш приятно!
— Мръсно копеле!
На излизане той ми се ухили. Сигурно върви с професията.
Полковникът се появи само няколко минути по-късно.
— Чух, че ти се отива на покрива.
— Аха.
— Съобщи на стражата, когато си готов! — Той явно мислеше за друго, защото след малка пауза попита: — Във вашия отряд няма ли военна дисциплина?
Беше раздразнен, защото не се отнасях към него с нужната почтителност. Хрумнаха ми различни хитроумни забележки, но ги преглътнах. Все някога щеше да изчезне мистерията, в която бе загърнато положението ми тук според войниците и тогава…