Шепота се гмурна към един особено чудовищен вятърен кит. Носеше се все по-бързо и по-бързо. На триста метра от зануляването две десетметрови копия се откъснаха от килима й, задвижени от магия. Когато удариха зануляването, продължиха да летят по обикновена балистична траектория.
Шепота не положи усилие да избегне зануляването. Гмурна се право в него, а мъжът на втората седалка направляваше падането на килимчето чрез рибешките плавници.
Копията на Шепота удариха близо до главата на кита. И те, и жертвата избухнаха в пламъци.
Огънят е анатема за тези твари, защото газът, който им помага да летят е извънредно експлозивен.
Хромия повтори маневрата на Шепота. Пусна две копия извън зануляването и още две вътре — буквално ги забоде, тъй като мъжът на втората седалка прекара килимчето на няма и педя от летящ кит.
Само едно от копията не улучи точно.
Сега китът имаше пет пожара на гърба си.
Около Шепота и Хромия изригна буря от светкавици.
После и ние улучихме зануляването. Заклинанията за летене не действаха. Облада ме паника. От мен ли зависеше?…
Бяхме се насочили към вятърния кит. Подскочих и започнах да блъскам и ритам ръчките.
— Не толкова яростно! — извика Господарката. — Плавно, леко!
Хванах му цаката точно когато тварта се издигна покрай нас.
Блеснаха светкавици. Преминахме между два по-дребни кита, които ни пропуснаха. Господарката стреля с малката си балиста. Нейното копие улучи единия от тях. Какъв ли беше смисълът, мътните го взели? Все още не разбирах — това беше все едно пчелно ужилване за тях…
Да, но копието беше свързано с жица, която минаваше през една макара…
Бум!
За момент останах заслепен. Косата ми настръхна. Беше пряко попадение от светкавица на скат… Мъртви сме, помислих си.
Металната клетка, която ни заобикаляше, погълна енергията на мълнията и я предаде по размотаващата се жица.
Скатът се носеше след нас само на метри от лодката. Сержантът стреля по него и улучи преследвача ни под крилото. Звярът започна да криволичи и пърха като еднокрила пеперуда.
— Внимавай къде караш! — извика Господарката.
Побързах да се извърна. Право към нас се носеше гърбът на вятърен кит. Бягащите скатове се пръснаха панически. Стрелците на Бунта пуснаха цял облак стрели.
Блъсках и дърпах всеки проклет педал и ръчка… и намокрих гащите. Може би точно заради това успях. Задрахме хълбока на тварта, но не се ударихме в него.
Сега пък проклетото килимче започна да се върти и да пада. Земя, небе, вятърни китове се носеха покрай нас. По едно време, далеч горе, забелязах един вятърен кит да се взривява и да се прегъва през средата, ръсейки дъжд от огън. Още два пускаха дим… Но сцената се мерна само за секунда и бързо изчезна. Когато килимчето отново се обърна така, че да виждам небето, не можах да открия нито един от тях.
Бяхме започнали гмуркането си от достатъчна височина, за да имам време да се взема в ръце. Поиграх си с ръчките и педалите, успях да прекратя част от дивото въртене…
След това вече нямаше значение. Излязохме от зануляването и Господарката отново пое управлението.
Обърнах се, за да проверя как е сержантът. Той мрачно отвърна на погледа ми и поклати състрадателно глава.
И погледът, който получих от Господарката, не беше особено окуражителен.
Набрахме височина и се насочихме на запад. Покорените се събраха, оглеждайки резултата от нападението си.
Само един вятърен кит бе убит. Другите два успяха да се скрият под приятели, които ги поляха с баластни води. Дори при това положение оцелелите бяха деморализирани. Не можаха да нанесат никакви щети на Покорените.
Въпреки това продължиха напред.
Този път Покорените се снижиха и ги атакуваха отдолу, набирайки скорост от няколко километра разстояние, после завиваха през зануляването. Маневрирах между китовете с по-голямо внимание, но все пак паднах опасно ниско до повърхността.
— Защо всъщност правим всичко това? — провикнах се.
Ние не атакувахме — просто следвахме Шепота и Хромия.
— Ей така, за забавление, за да се насладим на полета и за да можеш да пишеш за това.
— Мога и да си го измисля!
Господарката се засмя.
Издигнахме се високо и се завъртяхме.
Глезанка свали китовете долу. Второто ни преминаване уби още два от тях. От малка височина Покорените не можеха да се хвърлят през цялото сечение на зануляването. Никой освен Хромия, по-точно. Той играеше на бесен смелчага. Отдръпваше се на десет километра и набираше невероятна скорост, преди да се вреже в зануляването.