Направи този преход, докато големите килими хвърляха последния си товар от саксии.
Не съм чувал да наричат Глезанка глупачка. И този път тя не постъпи глупаво.
При все проблясъците и хаоса, беше съвсем ясно, че тя може, ако пожелае, да продължи към Конеград. Покорените бяха изхабили повечето си муниции. Хромия и големите се прибираха за презареждане. Останалите обикаляха… Конеград щеше да принадлежи на Глезанка, ако тя бе пожелала да плати цената.
Но прецени, че ще й коства твърде много.
Мъдър избор. Предполагам, че щеше да й струва половината армия. Пък и вятърните китове са твърде рядък вид, за да ги жертваш за толкова незначителна награда.
Така че тя обърна към дома.
Господарката не се намеси и я остави да отстъпи, макар че можеше да поддържа атаките почти до безкрай.
Кацнахме. Прекрачих през борда преди Нея и като добре пресметнат, мелодраматичен жест, целунах твърдата земя. Повелителката ни се разсмя.
Беше прекарала чудесно.
— Ти ги пусна да си вървят — отбелязах.
— Показах им онова, което исках да демонстрирам.
— Тя ще промени тактиката си.
— Разбира се, че ще го направи! Но за момента чукът е в моята ръка. Като не го използвам, аз й казвам нещо важно, и докато стигнем до щаба ви, тя вече ще го е обмислила внимателно.
— Предполагам…
— Не се справи много зле за новак. Иди се напий или нещо такова. И гледай да стоиш далеч от Хромия.
— Непременно!
Всъщност онова, което предприех, беше да отида до определените ми покои и да се постарая да овладея треперенето си.
42.
Завръщане у дома
С Господарката навлязохме в Равнината на страха дванадесет дни след въздушната битка край Конеград. Пътувахме на кон — на изцедени кранти — по стария търговски път, по който обитателите на Равнината през повечето време позволяват свободен достъп. Маскирана подходящо за пътуването, Тя вече не бе красавица. Не беше някакво отвратително чудовище, но определено не се отличаваше с особена хубост.
Влязохме в Равнината, наясно, че по песимистична оценка ни предстоят около три месеца, преди река Трагика да отвори Великата могила.
Говорещите камъни незабавно забелязаха присъствието ни. Усетих ги наблизо, наблюдаваха ни. Наложи се аз да И го спомена. За пътуването ни Господарката се беше постарала да се освободи от всичко, освен от най-преките и прости сетивни възприятия. По време на ездата ни се тренираше за начина на живот на простосмъртните, за да не допусне грешка, след като достигнем Дупката.
Тази жена имаше кураж!
Е, предполагам, че ако някой изпитва желание да си играе на власт с Властелина, няма начин да е лишен от смелост.
Пренебрегнах мотаещите се наоколо говорещи камъни и се съсредоточих в обяснения за живота в Равнината, като разкривах хилядите дребни капани, които, най-малкото, биха могли да издадат Господарката. Нормално за човек, който води някой нов в тези земи — не би трябвало да изглежда необичайно.
Три дни в Равнината и за малко да ни хване буря на промяната. Тя остана изумена.
— Какво беше това? — попита.
Обясних й колкото се може по-добре, заедно с всички предположения. Тя, разбира се, бе чувала това и преди, но е друго нещо да го видиш с просто око.
Скоро достигнахме първия коралов риф, сигурен знак, че сме навлезли дълбоко в Равнината, сред най-големите странности.
— Какво име ще използваш? — попитах Господарката. — Предпочитам да свикна с него отрано.
— Мисля, че ще е Ардат! — Тя се усмихна.
— Имаш извратено чувство за хумор.
— Може би.
Наистина вярвам, че да се преструва на простосмъртна, за нея беше забавление. Напомняше ми жената на някой велик господар, която е излязла да проси. Дори се редуваше с мен да готви на огъня — за ужас на стомаха ми.
Чудех се какво ли ще кажат говорещите камъни за връзката ни. Преструвките настрана, но помежду ни имаше напрежение — официалност, която трудно се преодоляваше. В най-добрия случай можехме да си дадем вид на спътници, което — сигурен съм — обитателите на Равнината биха сметнали за странно. Та кога мъж и жена са изминавали заедно такъв път, без да споделят завивката си, а?