Пристигна и храната. Брестака довлече маса и столове, след което изгони всички освен мен, себе си, Лейтенанта, Мълчаливия и Господарката. Би отпратил и нея, но не беше съвсем сигурен какви точно са отношенията ни.
Нахранихме се, а аз разказвах историята си на части в промеждутъците, когато ръцете и устата ми не бяха пълни. Имаше някои притеснителни моменти, особено когато казах на Глезанка, че Гарвана е жив.
Като се замисля, май беше по-притеснително за мен, отколкото за нея. Страхувах се, че тя ще се превъзбуди и ще изпадне в истерия, но не се случи нищо подобно.
В началото твърдо отказа да ми повярва. Това и аз можех да го разбера, защото до изчезването си Гарвана бе крайъгълният камък на нейната емоционална вселена. Нямаше начин да си представи как той не я посвещава в най-голямата си лъжа, само за да се изплъзне и да иде да си пъха носа в Могилните земи. За нея това беше абсурдно. Гарвана никога не я беше лъгал.
За мен също нямаше смисъл, но пък — както бях забелязал и преди — подозирах, че помежду им има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Надушвах слабо, че може би Гарвана е бягал от нещо вместо към определена цел.
Отрицанието на Глезанка не продължи дълго. Тя не е от хората, които безкрайно ще отказват да повярват на истината само защото е неприятна. Овладя болката много по-лесно, отколкото бях очаквал и това предполагаше, че в миналото е имала възможност да се наплаче. И все пак настоящото състояние на Гарвана не правеше нищо за емоционалното здраве на Глезанка, което и бездруго беше поразклатено след загубата й в Конеград. Предстоеше вестителят на големите загуби. Тя вече подозираше, че ще й се наложи да се изправи пред имперските войски и без благотворната информация, която бях пратен да донеса.
Предизвиках всеобщо отчаяние, когато обявих за провала си и допълних:
— При все това знам от най-високо ниво, че онова, което търсим, не е в наличните ръкописи. Макар че не можем да сме напълно сигурни, докато с Ардат не приключим с наличното тук…
Очертах накратко какво съм научил от документите на Гарвана, преди да ги изгубя.
Не излъгах пряко. Това нямаше да ми бъде простено в последствие, когато истината излезеше наяве. А тя неизбежно щеше да се разкрие. Просто пропуснах да спомена някои подробности. Дори признах, че са ме заловили, разпитали и затворили.
— И как, мътните го взели, се появи тук тогава? — поиска да знае Брестака. — Как изобщо си оцелял?
— Пуснаха ни, честно казано — мен и Ардат. След онази патардия, която вдигнахте край Конеград. Онова сражение беше един вид съобщение, а моята задача е да ви доставя и още едно.
— Какво по-точно?
— Освен ако не сте слепи и глупави, трябва да сте забелязали, че не ви нападат. Господарката е наредила всички операции срещу Бунта да бъдат прекратени.
— Защо?
— Май не внимаваш, а? Защото Властелина се е размърдал.
— О, стига вече, Знахар! С тази работа приключихме в Хвойноград!
— Бях в Могилните земи. Лично го видях, Лейтенант! Онази твар скоро ще се освободи. Едно от чудовищата й вече е навън, може би преследва Едноокия и останалите. Така мисля. Властелина е на крачка от измъкването и не е обезоръжен като в Хвойноград… — Обърнах се към Господарката. — Ардат, колко време бях определил? Изгубих сметка откога сме в Равнината. Бяха около деветдесет дни, когато влязохме.
— Трябваха ти осем дни да се добереш дотук — обади се Брестака.
Вдигнах вежди.
— Говорещите камъни докладваха.
— Естествено! Осем дни, значи… Извади ги от деветдесет за най-лошия вариант и остават осемдесет и два дни до отварянето на Великата могила… — след което се впуснах в подробности около преливането на река Трагик.
Лейтенанта не остана убеден, нито пък Брестака. Не мога да ги виня — Господарката тъчеше сложни, лукави планове, а и те бяха подозрителни типове, които съдеха за останалите по себе си. Не се помъчих да ги привлека на своя страна. Не бях в най-добра форма, така да се каже.
Пък и бездруго не беше от особено значение дали двамата ми вярват или не, Глезанка взимаше решенията.
Тя подаде знак да излязат всички, освен мен. Помолих Брестака да разведе Ардат наоколо и да й намери легло. Той ме погледна странно. Също като останалите, беше помислил, че съм си довел вкъщи женичка.
Трудно се удържах сериозен. През всичките изминали години момчетата ми се подиграваха заради няколкото есета, които написах, когато за пръв път постъпихме на служба при Господарката. А сега Я бях довел вкъщи.