Мислех си, че Глезанка ще иска да поговорим за Гарвана и не сгреших, но тя ме изненада, като каза със знаци:
Тя те е пратила, за да предложи съдружие, нали?
Малка умна дяволица.
— Не точно. Макар че в крайна сметка до това ще се стигне… — и се впуснах в подробности за ситуацията, все неща добре обмислени и разумни.
Говорът със знаци не е бърза работа, но Глезанка остана нащрек, внимателна и търпелива, без да се отвлича от онова, което ставаше в главата й. Преценяваше ме по стойността — или липсата на такава — на сведенията, което носех. Нито веднъж не попита за Гарвана, нито пък за Ардат, макар че приятелката ми сигурно също витаеше в мислите й.
Подаде знак:
Тя е права, като казва, че враждата ни губи значение пред възкресението на Властелина. Въпросът ми обаче е дали заплахата е истинска, или е лъжа? Не е тайна колко сложни и заплетени планове измисля Тя.
Истина е — отвърнах уверено, — защото Гарвана го е знаел. Взел е решение много преди хората на Господарката да заподозрат. Всъщност, доколкото разбирам, именно той е открил доказателствата, които убедиха и тях.
Гоблин и Едноокия дали са добре?
Поне доколкото знам. Не съм чувал да са ги заловили…
Вече би трябвало да са наблизо. С онези документи, които все още са загадка.
Дори да не крият тайната на Нейното име, а само това на съпруга й?
Тя иска ли достъп до тях?
Така предполагам. Пуснаха ме по някаква причина, макар че не мога да твърдя, че е била именно тази.
Глезанка кимна:
И аз така си помислих.
При все това съм убеден, че Тя е откровена в случая. Така че трябва да смятаме Властелина за по-опасен и на по-челно място в списъка. Няма да е трудно да предвидим повечето начини, по които Тя може да ни предаде.
Остава и Гарвана.
„Дойдохме си на думата!“ — помислих си.
Да, така е.
Ще си помисля, Знахар.
Нямаме много време.
Имаме всичкото време на света в определен смисъл. Ще си помисля, а междувременно вие с приятелката ти превеждайте!
Имах чувството, че са ме освободили, преди да стигнем до въпроса, по който Глезанка ме привика на лична среща. Лицето й беше напълно безизразно. Човек рядко може да прочете по него какво точно става в главата й. Пристъпих полека към вратата.
Знахар — подаде знак тя, — почакай!
Спрях. Ето го мига!
Каква ти е тя, Знахар?
Проклятие! Пак бях в небрано лозе! Полазиха ме тръпки, заля ме вина. Не исках да излъжа направо.
— Просто жена.
Не някоя специална жена, особена приятелка?
— Предполагам, че е специална — по свой собствен начин.
Ясно. Помоли Мълчаливия да дойде!
И, кимайки, отново се отдалечих. Но едва когато наистина започнах да отварям вратата, Глезанка ми даде знак да се върна.
Съобразно заповедите, аз седнах, а тя остана права и тръгна да обикаля из стаята. Подаде знак:
Мислиш, че се отнасям безразлично към страхотните новини. Мислиш лошо за мен, понеже не се радвам, че Гарвана е жив.
Не. Мислех, че това ще те шокира и че ще те разстрои извънмерно.
Шок? Не. Не съм напълно изненадана. Но съм разстроена, това да. Отвориха се стари рани и новината ги прави още по-болезнени.
Озадачен, проследих как тя продължава да кръжи из залата.
Нашият Гарван. Той никога не се предава. Корав е като камък. Не му тежи нито грам съвест. Корав е, умен е, твърд е и е свиреп. Такъв е нали? Да, но е и страхливец.
— Какво? Откъде би…
Избягал е. Хромия е завъртял интрига, която е въвлякла и съпругата му — още преди много години. Той опитал ли се е да разкрие истината и да разрови случая? Само е убил неколцина и е избягал с Черния отряд, за да унищожи и останалите. Изоставил е двете си дечица, без дори да се сбогува с тях!
Сега вече се беше разгорещила. Беше отворила вратата към тайните и изсипваше всички сведения, за които имах само възможно най-смътни предположения.
Не си и помисляй да го защитаваш! Разполагам с възможност и съм проверила! — продължи Глезанка със знаците. — Той избяга от Черния отряд. Заради мен ли? Това е по-скоро извинение да избегне обвързването, отколкото причина. Защо ме спаси навремето в онова селце? Заради вина по децата, които е изоставил. Бях един вид възможност за изкупление и, поне като малка, си оставах безопасна емоционална инвестиция. Но не мога да съм вечно дете, Знахар! А през всички онези години в бягство не познах друг мъж. Да, трябваше да съм подготвена. Видях как той отблъскваше хората, щом се опитваха да се сближат с него по какъвто и да е повод, освен ако не владее напълно положението. Но след ужасните неща, които стори в Хвойноград, си мислех, че може да съм онази, която ще го преобрази. По пътя на юг, докато бягахме от „черната“ заплаха на Господарката и „бялата“ на Отряда, му издадох истинските си чувства. Отворих ковчежето с мечти, пазени от времето, когато бях достатъчно израсла да мисля за мъже. И той се промени. Превърна се в ужасено животно в клетка. Изпита облекчение, когато се разнесе новината, че Лейтенанта се е появил с част от Отряда. Беше само въпрос на часове да „умре“. Да, тогава заподозрях истината. Мисля, че винаги съм я знаела. Ето защо не съм толкова съсипана, колкото предполагаш. Да, знам, наясно си, че плача насън от време на време. Плача за мечтите на малкото момиченце. Плача, защото мечтите не искат да се предадат, макар да съм безсилна да ги превърна в истина. Плача, защото не мога да имам единственото, което искам в действителност. Разбираш ли?