Мускуса започна да прекалява. Наканих се да се намеся, но се поколебах — нищо чудно застъпничеството ми да я раздразни.
Тихи крачки от другата страна — Брестака спря зад мен. Мускуса беше твърде съсредоточен в похотта си, за да ни забележи.
— По-добре направи нещо, Знахар! — обади се сержантът. — Такива проблеми не ни трябват!
Тя не ми се стори изплашена или притеснена, така че вдигнах рамене:
— Според мен и сама ще се справи.
Мускуса получи отказ, който надали можеше да тълкува погрешно, и се ядоса. Реши да си вземе насила онова, което искаше. Двамата с Брестака тепърва тръгвахме към тях, когато старото ни приятелче буквално изчезна във вихър ритници и удари, които го запратиха право в нечистотията по пода, притиснал корема си с една ръка и нея — с другата. Ардат продължи нататък, все едно нищо не се е случило.
Обадих се:
— Казах ти, че сама ще се справи!
— Напомни ми да не се изсилвам! — Брестака се ухили и ме потупа по рамото. — Обзалагам се, че е страхотна в легнало положение, а?
Проклет да съм, но се изчервих и му се ухилих глупашки. С това само потвърдих подозренията му. Е, какво пък — все едно щеше да си мисли разни неща. Просто така е устроен светът.
Пренесохме Мускуса в стаята ми. Мислех, че ще си изповръща червата, но той успя да се вземе в ръце. Проверих за счупени кости, но се оказа само насинен.
— Целият е твой, Брестак! — заявих.
Чудесно знаех, че старият сержант си е намислил няколко поучителни думички.
Той улови Мускуса за лакътя и заяви:
— Ела в кабинета ми, войниче!
Пръст се зарони от тунела над нас, когато започна да му обяснява фактите от живота.
Когато Ардат се върна, се държеше, сякаш нищо не е станало. Дали не ни беше забелязала? Но след половин час попита:
— Може ли пак да починем? Да излезем навън, да се поразходим, а?
— Искаш да дойда с теб ли?
Тя кимна:
— Трябва да си поговорим насаме!
— Добре!
Честно казано, всеки път, щом вдигнех глава от работата си, започвах да се чувствам като затворено животно. Пътешествието ми на запад ми беше припомнило колко приятно е човек да си пораздвижи краката.
— Гладна ли си? — попитах. — Достатъчно, за да си направим пикник?
Тя ме погледна сепнато, после идеята я очарова.
— Прекрасно! Това и ще направим!
Така че навестихме готвача и пекаря, напълнихме си кошницата и тръгнахме към изхода. Макар че тя не забеляза всички, които ми смигаха, аз ги видях.
В Дупката има само една врата, водеща към заседателната зала, зад която се намират личните покои на Глезанка. Нито моята стая, нито тази на Ардат имаха нещо повече от завеса на входа. Момчетата очевидно предполагаха, че отиваме, за да се усамотим на открито.
Мечтайте си. Там, горе, бихме имали дори повече зрители, отколкото долу — просто нямаше да са хора.
Когато излязохме навън, слънцето беше на около три часа път от залеза, така че грейна право в очите ни. Ужасно! Само че аз го очаквах и би трябвало да я предупредя.
Разходихме се по течението на потока, вдъхвайки леко уханния въздух и без да говорим. Пустинята беше смълчана, дори Бащинското дърво не помръдваше. Бризът беше недостатъчен да раздвижи корала. След малко попитах:
— Е, какво има?
— Трябваше да изляза. Стените ме притискаха, а зануляването влошава нещата. Чувствам се безпомощна вътре. То влияе на съзнанието ми.
— Ох!
Заобиколихме няколко коралови рифа и попаднахме на говорещ камък. Беше едно от старите ми приятелчета, така мисля, защото ми докладва:
— В Равнината има непознати, Знахар!
— Няма лъжа, няма измама, а? — подпитах го. — И какви непознати по-точно?
Той обаче не сподели повече.
— Винаги ли се държат така? — полюбопитства спътничката ми.
— Че и по-зле. Е, зануляването отслабва. По-добре ли си?
— Почувствах се по-добре още щом излязох навън. Това е порта към Ада. Как хората могат да живеят така?!
— Не е кой знае какво, но е нашият дом!
Стигнахме до оголения участък и тя се закова на място.
— Това какво е?
— Старото бащинско дърво. Знаеш ли какво си мислят момчетата, че правим?