— Знам — и нека си го мислят. Наречи го защитна окраска. Това ли е Бащинското дърво? — тя го посочи.
— То е — потвърдих и се запътих към него. — Как се справяш днес, старче?
Сигурно петдесет пъти съм го питал същото. Тъй де, то е забележителен старец, но е просто дърво. Нали така? Не очаквах отговор, но листата на Бащинското дърво зазвънтяха веднага щом заговорих.
— Върни се незабавно тук, Знахар! — Тонът на Господарката беше заповеден, суров и леко притеснен. Обърнах се и се приближих. — Пак си си същия, а?
С ъгълчето на окото си мернах сянка на движение далеч в посока към Дупката. Съсредоточих се върху участък от корала и близкия храст.
— Говори по-тихо, имаме си подслушвач!
— Това не ме изненадва! — Тя разгъна парцаливото одеяло, което беше взела, и седна на него, изпънала крака точно до границата с оголеното пространство. Свали парцала, който прикриваше кошницата. Настаних се до нея и застанах така, че да мога да следя тайния източник на движението.
— Знаеш ли какво е то? — попита Господарката, като кимна към дървото.
— Никой не знае. Просто Старото бащинско дърво. Пустинните кланове го мислят за бог, но не сме видели доказателство за това. Едноокия и Гоблин се впечатляваха, че стои почти в географския център на Равнината.
— Да. Предполагам… Толкова много е загубено при Падението. Трябваше да заподозра… Съпругът ми не е първият от своя род, Знахар! Нито пък Бялата роза е първата от нейния. Цикълът е безкраен, струва ми се.
— Не те разбирам.
— Преди много, много време, както дори аз измервам времето, е имало друга война досущ като тази между Властелина и Бялата роза. Светлината победила мрака. Но както винаги тъмнината оставила следа върху победителите си. За да бъде приключена битката, призовали твар от друг свят, равнина, измерение, наречи го с каквито думи искаш, горе-долу така, както Гоблин би могъл да призове демон. Само че тази твар била млад бог, поне нещо подобно — наречи го божествена фиданка. Тези събития бяха легенда дори по време на моята младост, когато по-голяма част от миналото беше живо и имаше подробности, които да се изучават. Но призоваване от подобен мащаб има такава цена, че хиляди измрели и държавите били опустошени. Все пак победителите засадили техния пленник бог над гроба на великия им враг, където трябвало да го пази окован завинаги. Това дърво бог щяло да живее милион години.
— Имаш предвид… Старото бащинско дърво се издига на нещо като Великата могила?
— Не бях свързала легендата с Равнината, докато не видях дървото. Да, тук под земята се крие твар, смъртоносна като съпруга ми. Толкова неща внезапно придобиват смисъл! Зверовете, невероятните говорещи камъни, кораловите рифове на хиляди километри от морето… Всичко се е просмукало от онзи друг свят. Бурите на промяната са сънищата на дървото.
Тя продължи да говори не толкова да ми обяснява на мен, колкото сама да си изяснява нещата. А аз се чудех и си припомних онази буря на промяната, която ни хвана по пътя на запад. Бях ли прокълнат, щом съм попаднал в кошмара на един бог?
— Това е лудост! — промърморих и в същия миг отгатнах коя е сянката, която бях забелязал да ни шпионира от храстите и корала.
Мълчаливия. Приседнал на пети, неподвижен като дебнеща плячката си змия. Мълчаливия, който през последните три дни се мяркаше навсякъде, където и да ида, като допълнителна сянка, рядко забелязван, понеже си е Мълчаливия. Така значи. Толкова по въпроса, че завръщането ми с някакъв спътник не е събудило подозрения.
— Това е лошо място за живеене, Знахар! Много лошо. Кажи на онази глупава глуха селянка, че трябва да се премести!
— Но ще трябва и да обясня защо и да разкрия кой ми е дал този съвет. Съмнявам се, че тя ще остане впечатлена.
— Предполагам, че си прав. Е, скоро вече няма да има значение! Да похапнем!
Тя разтвори единия пакет и извади нещо, прилично на пържен заек. Само дето в Равнината нямаше зайци.
— Като се има предвид, че им наритаха задниците, пътешествието към Конеград поне подобри менюто! — забих зъби в храната.
Мълчаливия остана неподвижен в ъгълчето на полезрението ми. Копеле мръсно, помислих си. Надявам се, че ти текат лигите!
След три къса от заека забавих дъвченето си достатъчно, за да попитам:
— Това, за далечното минало, е интересно, но има ли някаква поука?
Бащинското дърво вдигаше шум. Чудех се защо.