Стоях си там, окъпан в кървавата светлина на гаснещото слънце и озадачен както никога досега. Тя все едно ми говореше на учикуре.
Към нас се приближиха тримата магьосници и Глезанка. Брестака и Лейтенанта спряха на един хвърлей. Но Ловеца и Псето Жабоубиец се смесиха с тълпата.
Какво става? — попитах Глезанка със знаци.
Тя ми се стори доста уплашена.
Точно това искаме да разберем и ние. Получавахме объркани и безсмислени доклади от говорещите камъни, откакто Гоблин, Едноокия и Ловеца стигнаха Равнината. От една страна, Гоблин и Едноокия потвърждават всичко, което ни каза, до мига на разделянето на пътищата ви.
Погледнах към двамата приятели — и не видях приятелство помежду ни. Очите им бяха ледени и стъклени. Сякаш някой друг се бе вселил в тях.
— Имаме си компания! — обади се Брестака, без да повишава глас.
Двойка Покорени, възкачени на лодки килимчета, летяха на почтително разстояние. Не се приближиха към нас. Ръката на Господарката трепна, но иначе тя се владееше чудесно. Те си останаха достатъчно далеч, за да не можем да ги разпознаем.
— Май не един чифт ръце разбъркват манджата! — обадих се аз. — Мълчалив, хайде на темата! Точно сега ми изкарваш акъла от страх!
Той подаде знак:
В империята се носят слухове, че си се продал. Че си довел някой високопоставен тук, за да убие Глезанка. Може би дори някой от новите Покорени.
Не успях да сдържа усмивката си. Онези, пуснали слуховете, не смееха да разкажат цялата истина.
Усмивката ми убеди Мълчаливия — той добре ме познаваше. Което, предполагам, е и причината точно той да ме следи. Глезанка също се отпусна. Но нито Едноокия, нито Гоблин омекнаха.
— Какво им има на тези двамата, Мълчалив? Приличат ми на зомбита!
— Те казват, че си ги продал. Този Ловец те е видял. Че ако…
— Глупости! Къде, по дяволите, е Ловеца? Докарайте го този голям тъп кучи син и нека той ми го каже в лицето!
Светлината гаснеше. Приличното на разплут домат слънце се плъзна зад хълмовете. Скоро щеше да се стъмни и по гърба ми полазиха тръпки. Как ли щеше да се държи проклетото дърво след здрач?
Щом си помислих за него, усетих напрегнат интерес от страна на Старото бащинско дърво. Беше донякъде като припомнен от сънищата гняв…
Внезапно говорещите камъни се разподскачаха наоколо, дори отвъд потока, където храсталаците бяха гъсти. Изскимтя куче. Мълчаливия подаде някакъв знак на Брестака. Не го видях, понеже ми беше обърнал гръб. Сержантът се запъти към причината за хаоса.
Говорещите камъни се насочиха към нас, оформяйки стена, подкарвайки нещо… Уха! Ловеца и Псето Жабоубиец. Ловеца изглеждаше изключително озадачен. Псето продължаваше да се пъха между камъните, но те не му позволяваха да се измъкне. Нашите братя трябваше да гледат къде стъпват, за да не им размажат пръстите на краката.
Камъните избутаха Псето Жабоубиец и Ловеца в оголения кръг. Помиярът издаде протяжен, отчаян вой, подви опашка и се скри в сянката на Ловеца. Стояха на няма и десет крачки от Глезанка.
— Богове! — промърмори Господарката и стисна ръката ми толкова здраво, че за малко да изкрещя.
В звънтящата корона на Старото бащинско дърво експлодира зародиш на буря на промяната.
Беше огромна; беше страховита; беше яростна. Погълна всички ни, с такова настървение, че не можехме да сторим друго, освен да стискаме зъби. Формите се сменяха, движеха се, приплъзваха се… Но онези, най-близо до Глезанка, си останаха непроменени.
Ловеца изпищя. Псето Жабоубиец нададе вой, от който косата ми се изправи. И именно те двамата се измениха най-много, превърнаха се в същите грозни и зловещи чудовища, които бях видял по време на пътуването на запад.
Господарката извика нещо, което остана нечуто в рева на бурята. Долових само триумфалната нотка в гласа Й — Тя познаваше тези форми.
Втренчих се в Нея.
Тя не се беше променила, което ми се стори невъзможно. Това същество, за което бленувах петнадесет години, не би могло да бъде истинска жена… нали?
Псето Жабоубиец се хвърли във въртопа на бурята, оголило зловещите си зъби и се опита да докопа Господарката. То Я познаваше и имаше намерение да Я довърши, докато Тя е безпомощна в зануляването. Ловеца се повлече след него, озадачен също толкова, колкото и когато беше в човешката си форма.