Един от огромните клони на Бащинското дърво посегна надолу и удари Псето Жабоубиец така, както човек блъсва нападащ го заек. Три пъти кучето се опита да нападне и три пъти се провали. На четвъртия прадядото на всички светкавици го пресрещна право в муцуната и го метна назад чак до потока, където то се просна в гърчове за минута, преди да се изправи и с вой да побегне във враждебната пустиня.
В същото време звярът Ловец нападна Глезанка. Грабна я и хукна на запад. Когато звярът Псе излезе от играта, цялото внимание на присъстващите се съсредоточи върху Ловеца.
Старото бащинско дърво може и да не беше бог, но когато говореше, имаше правото на глас. Кораловите рифове се огънаха под напора му. Всички извън оголения кръг стиснаха ушите си и се разпищяха. Но за нас, които бяхме най-близо, мъчението не беше тъй страшно.
Не знам какво каза то. Не познавах този език, не ми звучеше и като някой, който изобщо съм чувал. Но Ловеца го разбра. Остави Глезанка и се върна право във вихъра на бурята, за да се изправи пред бога, докато величественият глас го заливаше и около изкривените му кости блестеше яростна виолетова светлина. Той се поклони и коленичи пред дървото, след което се промени.
Бурята утихна също тъй внезапно, както беше започнала. Всички се строполихме безпомощни — дори Господарката — но не изгубихме съзнание. В гаснещата светлина видях кръжащите Покорени да решават, че е настъпил техният час. Те прелетяха обратно, набраха скорост и се врязаха по балистична крива в зануляването, като всеки пускаше своите тридесет стъпки дълги копия, предназначени да нараняват въздушните китове. А аз седях олигавен на коравата земя, ръка за ръка с тяхната мишена.
Само с мощен тласък на волята си, предполагам, Господарката успя да промърмори:
— И те умеят да четат бъдещето като мен! — което за момента нямаше смисъл. — Това го пропуснах! Осем копия се насочиха към земята. Бащинското дърво им отвърна.
Двете килимчета изчезнаха изпод ездачите си. Копията се взривиха толкова високо, че дори капка от огнения им товар не стигна до земята. Но Покорените стигнаха. Стовариха се в идеални дъги в гъстите коралови рифове на изток от нас. После настъпи сънят. Последното, което си спомням, беше, че стъкленият поглед е изчезнал от общо трите очи на Гоблин и Едноокия.
44.
Земетресение
Имаше сънища. Безконечни, ужасни сънища. Някой ден, ако оживея дотогава, ако оцелея през идните времена, може и да ги опиша, защото те са историята на един бог, който е дърво, и за тварта, която корените му обгръщат…
Не, мисля, че няма да стане. Стига ми, че описвам цял живот битки и ужасии. А и тази история продължава.
Господарката се размърда първа. Посегна и ме побутна. Болката ме пробуди. Тя прошепна с глас толкова тих, че едва я чух:
— Ставай! Помогни ми! Трябва да преместим твоята Бяла роза!
Не виждах защо да влагаме усилия.
— Зануляването…
Треперех. Според мен беше реакция на онова, което ме беше поразило.
— Тварта под корените е от този свят. Дървото обаче не е.
Не аз треперех, а земята: леко и начесто. Вече чух и звука — далечно и дълбоко басово ръмжене.
Започвах да схващам мисълта Й.
Страхът е невероятен подтик за действие, така че успях да се надигна на колене. Над главата ми звънтенето на Старото бащинско дърво отекваше подлудяващо. В песента му на вятърни чанове долавях паника.
Господарката също се изправи. Довлякохме се до Глезанка, подкрепяйки се един друг. Всяка изтощена крачка вливаше нов живот в застиналата ми кръв. Погледнах в очите на Глезанка. Тя беше будна, но парализирана, а лицето й бе застинало наполовината между страха и невярата. Вдигнахме я, всеки пъхнал ръка под нея. Господарката започна да брои крачките. Не си спомням да съм полагал по-тежък труд. Не си спомням и кога друг път съм карал само на гола воля.
Треперенето на земята премина бързо в тропот на препускащи коне, после в рев на свлачище и накрая — в земетресение. Пръстта около Бащинското дърво започна да се гърчи и набъбва. Език от пламък и прах бликна нагоре. Дървото издрънча с писък. Сини светкавици прорязаха короната му. Вложихме още повече усилия в нашето бягство надолу и през потока.
Нещо зад нас започна да пищи.
Образи в съзнанието ми. Този, който се надигаше, беше в агония. Бащинското дърво го беше подложило на адски мъчения. Но той се надигаше, твърдо решен да се освободи.