Выбрать главу

— Донесете лопатите! — наредих.

Веднага домъкнаха половин дузина. Бяха за копаене на окопи, а не за нормални изкопи.

— Момчета, след като искате да ми помагате, довлачете ме обратно до дървото!

Брестака изръмжа и за миг си помислих, че най-сетне ще чуя гласа на Мълчаливия. С усмивка се втренчих очаквателно в него. Чаках този миг вече двадесет и няколко години.

Но нямах късмет. Какъвто и обет да беше дал, каквото и да го бе накарало да не говори, бе окачило стоманен катинар на устата на Мълчаливия. Виждал съм го толкова отчаян, че да е готов да хапе земята, а също и толкова ядосан, че да се подмокря, но нищо не е повлияло на решителността му да не издава и звук.

В клоните на дървото още блестяха сини искри, а листата му звънтяха. Луната и светлината на факлите се смесваха в странни сенки, породени от танцуващите проблясъци.

— Отзад — наредих на „патериците“ си.

Не го бях видял предишния път, значи трябваше да се намира зад ствола.

Точно тъй, хей го на, на двадесетина крачки от основата на дървото, филиз, който се издигаше на около осем стъпки височина.

Тримата магьосници примигваха и въртяха глави като стреснати маймуни, но не и Брестака.

— Докарайте няколко кофи вода и напоете добре земята! — нареди той. — И намерете старо одеяло, за да увием с него корените и пръстта, която ще извадим с тях!

Действаше страхотно — проклет фермер такъв!

— Свалете ме обратно долу! — обадих се аз. — Искам лично да се занимая с този глезен, и то на по-добро осветление!

На път за вкъщи, докато Брестака и Мълчаливия практически ме носеха, пресрещнахме Господарката. Тя изигра много добро представление, като ми се накара едно хубавичко. Щях да понеса доста многозначителни усмивки.

Само Глезанка знаеше истината от самото начало. Е, може би Мълчаливия подозираше донякъде…

47.

Сенки в земите на сенките

Във вътрешността на Могилните земи не съществува време — има само сенки и огън, светлина без източник, безконечен страх и разочарование. От мястото, където се намираше — залепнал в паяжината по вина на собствената си хитрост. — Гарвана виждаше и разпозна доста от чудовищата на Властелина. Видя мъже и зверове, положени в земята навреме, за да спре Бялата роза тези твари от бягство. Видя дори силуета на магьосника Боманц, очертан на фона на застиналата струя драконов огън. Старият вещер още се бореше да направи поредната крачка към центъра на Великата могила. Нима не знаеше, че се е провалил още преди поколения?

Гарвана се питаше от колко време по-точно е в плен. Дали посланията му бяха стигнали целта си? Дали щеше да дойде помощ или просто да трепери в очакване мракът да се взриви?

Ако изобщо разполагаше с ориентир да пресмята времето, то за такъв му служеше нарастващото вълнение сред положените на стража срещу мрака. Реката продължаваше да приближава и те с нищо не можеха да я спрат. Нямаше как да оковат смъртта на света!

Гарвана стигна до извода, че е щял да уреди всичко по друг начин, ако е бил отговорен за погребението навремето.

Смътно осъзна, че го подминават разни неща — сенки като самия него, но не знаеше колко време е минало от идването им, нито кои са били. Понякога целият пейзаж се разместваше — наоколо нямаше нищо сигурно и устойчиво. Светът от тази перспектива изглеждаше съвсем, съвсем различен…

Гарвана никога не се беше чувствал толкова безпомощен и уплашен. Усещането не му харесваше. Винаги бе съумявал да направлява съдбата си и да не зависи от никого…

Е, засега не му оставаше друго, освен да мисли. Твърде много и твърде често мислите му се връщаха към онова, което значеше да бъдеш Гарван — какво бе извършил или пък не бе предприел, или е трябвало да стори по друг начин. Имаше предостатъчно време да открие, или най-малкото да се противопостави, на всички страхове, болки и слабости, скрити в душата му и сътворили маската от лед, желязо и безстрашие, с която се изправяше срещу света. Осъзна, че те му струваха всичко, което някога бе ценил, и именно те го бяха вкарвали в челюстите на смъртта отново и отново, като самонаказание…

Твърде късно. Наистина твърде късно!

Когато мислите му се избистриха и той направи своя извод, гневните му викове отекнаха дори в този свят на духове. И онези, които го заобикаляха и го мразеха заради това, което навярно бе пуснал на свобода, се надсмяха над мъките му.