Повелителката на света го дари с най-чаровната си усмивка — онази, която би разтопила и статуя.
Гоблин закри очите си с ръка и Й обърна гръб. Погледна ме с ужасно изражение. Не можах да сдържа смеха си.
— Винаги си ме обвинявал, че…
— Да, но не беше нужно да го правиш наистина, Знахар! — Гласът му ставаше все по-писклив, докато премина границата на писукането. Накрая той седна отсъстващо.
Нито една светкавица не се стовари върху него от небесата. След известно време той вдигна глава и додаде:
— Брестака газ ще пикае! — и се изкикоти.
Брестака беше най-настоятелен от всички, когато ставаше дума да ми се припомнят фантазиите ми за Господарката…
След като погледнахме на събитията откъм смешната им страна, Едноокия премисли, а най-лошите опасения на Мълчаливия се оказаха реалност, започнах да си задавам определени въпроси за приятелите си.
Те до един бяха потеглили на път по поръка на Глезанка. Не им беше казано — не и в прав текст, — че сме се съюзили с доскорошните си врагове.
Глупаци. Или Глезанка беше глупачката? Какво щеше да стане, щом веднъж положим Властелина обратно в земята и се приготвим да се вкопчим едни в други отново?
Стига вече, Знахар! Гарвана е учил Глезанка да играе на карти, а той беше страхотен играч.
До падането на нощта бяхме стигнали Гората на облака. Чудех се какво ли са си помислили за нас в Мъжеград — прелетяхме точно над селището и улиците бяха претъпкани от зяпачи.
През нощта подминахме и Розоград, а след това и други от старите градове по пътя ни на север. Почти не говорехме — с Господарката стояхме близо един до друг и напрежението нарастваше, докато странният ни флот приближаваше крайната си цел и ние се насочвахме все по-близо до „съкровището“, което търсехме.
— Колко остава? — попитах, изгубил сметка на времето.
— Четиридесет и два дни — отвърна Тя.
— Толкова дълго ли сме били в пустинята?
— Времето лети, когато се забавляваш!
Погледнах Я сепнато. Тя да се шегува?! И да употреби такова старо клише? Тя?!
Мразех, когато същества като нея се държаха човешки с теб — предполага се, че враговете не правят така, а през последните няколко месеца Тя всячески се стараеше да ми влезе под кожата.
Как да Я мрази човек в такъв случай?
Времето се задържа прилично поне докато стигнахме Защитника и после бързо се превърна в постоянен кошмар.
Тук цареше истинска зима — силни и резки смразяващи ветрове носеха шепи ситен сняг, великолепна шкурка за нежно лице като моето. Атаката им почисти и гърбовете на китовете от въшки. Всички ругаеха и се цупеха, мърмореха и се гушеха в търсене на топлинка, която не можеше да ни бъде осигурена от традиционния приятел на човека — огъня. Само Ловеца като че ли не се трогна.
— Нищо ли не притеснява това чудовище? — полюбопитствах.
С най-странния тон, който някога бях чувал от устата Й, Господарката ми отговори:
— Самотата. Ако искаш да убиеш Ловеца по лесния начин, заключи го някъде насаме и го остави там.
Полазиха ме тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Кой от моите познати е бил самотен дълго време, а? Кой може би — само може би — е започнал да се чуди дали абсолютната власт си струва крайната цена?
Знаех — без капчица съмнение — че Тя се наслаждаваше на всяка секунда преструвки в Равнината, дори в миговете на опасност. Знаех, че ако ми стигаше смелост за това, то поне в последните дни можех да стана нещо повече от неин въображаем приятел в леглото. У Нея през цялото време кипеше бурно, но потайно отчаяние от факта, че наближава мигът да се върне към битието си на Господарка.
Част от всичко това може би съм си въобразил, надценявайки собствената си важност — просто Й предстоеше много критичен момент, беше подложена на силно напрежение и познаваше добре врага, срещу когото се изправяхме. Но не всичко беше плод на въображението ми. Мисля, че тя наистина ме харесваше като човек.
— Имам една молба — обадих се тихичко, сгушен в средата на човешката купчина и в опит да изтрия мислите, които пораждаше плътно притиснатата към мен жена.
— Какво?
— Аналите. Те са всичко, останало от Черния отряд! — Депресията в душата ми бързо взимаше връх. — Има едно задължение, поето преди много време, когато били основани Свободните отряди на Катовар. Ако някой от нас оцелее след всичко това, трябва да ги върне у дома.