Така ли?
— Съжалявам, просто размишлявах на глас. Нездравословен навик. Често е основната причина за болезнени синини и сериозни кръвоизливи. Той ми изглежда в отлично състояние. Смяташ ли, че Шепота и Хромия могат да ни помогнат?
— Не, но вече опитахме всичко друго!
— А какво ще кажеш за Боманц?
— Боманц ли?
Погледнах Я внимателно — стори ми се съвсем искрено озадачена.
— Магьосникът, който те освободи…
— А, той ли! Какво имаш предвид? С какво би могъл да ни е полезен един мъртвец? Вече ликвидирах некроманта си… Да не би да знаеш нещо, за което аз не съм осведомена?
Слабо вероятно беше — нали Тя ме изправи пред Окото. При все това…
Колебах се половин минута — не ми се искаше да издавам онова, което можеше да се окаже единственото ни минимално предимство. Накрая все пак Й съобщих:
— От Гоблин и Едноокия научих, че той си е жив и здрав. Заклещен е в Могилните земи също като Гарвана, само че в плът и кръв.
— Нима е възможно?!
А възможно ли беше Тя да е пропуснала този факт, докато ме е разпитвала? Предполагам, че ако не задаваш правилните въпроси, няма да получиш и правилните отговори.
Обмислих всичко, което бяхме правили заедно. Бях Й описал докладите на Гарвана, но Тя не бе прочела писмата лично. Всъщност… Оригиналите, от които той беше извлякъл историята си, се намираха в покоите ми. Гоблин и Едноокия ги бяха влачили по целия път до Равнината само за да ги върнат обратно след това. Никой не ги бе отварял — в тях се разказваше вече изяснена история…
— Седни — наредих и се надигнах. — Връщам се след секунда!
Гоблин ме огледа подозрително, когато влетях в стаята.
— Само още няколко минути! Изникна нещо! — и се зарових в сандъка, в който бяха пътували документите на Гарвана.
Там сега се намираше само оригиналът на ръкописа на Боманц. Изхвърчах от стаята, а Покорените дори не ми обърнаха внимание.
Извънредно приятно усещане, честно да ви кажа — да не заслужиш и един поглед от тяхна страна. Но твърде неприятно, че стана само защото те се бореха с все сили за оцеляването си… Като всички нас.
— Ето! Това е оригиналният ръкопис! Прегледах го веднъж — отгоре-отгоре — колкото да проверя превода на Гарвана. Стори ми се добър, макар че той драматизира и си измисля диалога. Само че фактите и характеристиката са си изцяло на Боманц.
Тя прочете ръкописа с невероятна бързина и нареди:
— Я донеси и версията на Гарвана!
Излязох и се върнах, а Гоблин ми се намръщи и изръмжа зад гърба ми:
— Няколко минути напоследък са страшно много време, а, Знахар?
Тя набързо прегледа и писмата. След като приключи, потъна в размисъл.
— Е? — подпитах Я.
— Тук може би се крие нещо. По-точно, не се крие. Възникват два въпроса. Първият е кой е написал всичко това, а вторият — къде се намира онзи камък във Веслоград, който споменава синът!
— Предполагам, че Боманц е написал по-голямата част, а съпругата му е завършила ръкописа.
— А той не би ли писал от първо лице?
— Не е задължително. Вероятно литературните традиции на времето са го забранявали. Гарвана постоянно ми се подиграваше, че толкова често говоря от свое име в Аналите. Той е възпитан в друга традиция.
— Добре, да го приемем като работна хипотеза. Следващият въпрос е какво е станало със съпругата му.
— Тя произлиза от някакъв род във Веслоград. Предполагам, че се е прибрала у дома…
— При условие че я знаят като съпругата на човека, отговорен за освобождението ми?
— Сигурна ли си? Боманц не е било истинското му име!
Тя разби възраженията ми с едно махване на ръката.
— Шепота е намерила онези документи в Мъжеград, и то в голямо количество. Нищо не свързва Боманц с тях, като изключим историята му. Имам чувството, че всичко освен работните му записки е било събрано в по-късни времена. Но какво се е случило с тези ръкописи между оставянето им тук и момента, когато Шепота ги е намерила? Дали част от тях са били изгубени? Време е да се посъветваме лично с нея!
Множественото число обаче не включваше и мен.
Тъй или иначе пожарът беше запален. Не след дълго Покорените излетяха с гръм и трясък, на път за далечни части на света. Само за два дни Бенефиций достави камъка, споменат от сина на Боманц. Оказа се безполезен, тъй че стражниците си го присвоиха и го използваха вместо стъпало на входа за казармените им помещения.