— Някои мои познати — няма да споменавам имена, знаеш как е — снощи отмъкнаха половин дузина от оръжейната на Стражата. Пазачът бил заспал на пост…
Ухилих се и му смигнах. Така значи. Напоследък не се виждах с тях и не бях в течение на новостите, но момчетата явно не седяха със скръстени ръце и в празно очакване.
— Е, няколко чифта отидоха при Глезанка, просто за всеки случай. Но останаха четири комплекта, пък и имаме план.
— Така ли?
— Така я. Ще видиш — брилянтен е, ако мога да кажа така!
— Та къде са снегоходките? И кога тръгвате?
— Ще се видим в склада за опушване на месо, след като Покорените излетят!
Няколко стражници дойдоха да хапнат. Изглеждаха изтощени и мърмореха. Едноокия си тръгна и ме остави, потънал в размисъл. Какво ли замисляха негодниците?
И най-щателно подготвените планове отиват на вятъра просто ей тъй…
Господарката връхлетя в столовата.
— Вземи си ръкавиците и палтото, Знахар! Време е!
Зинах за въздух.
— Идваш ли?
— Но… — Помъчих се да намеря някакво извинение. — Ако тръгна, някой ще трябва да се оправя без килимче!
Тя ме погледна изумено.
— Хромия остава тук. Хайде, взимай си палтото!
Замаян, така и сторих, като по пътя за навън подминах Гоблин. Озадачено поклатих глава.
В секундата преди да излетим, Господарката се обърна назад и ми подаде нещо.
— Какво е това?
— По-добре го носи, освен ако не искаш да влезеш вътре без амулет!
Не ми се стори нищо особено: просто евтин яспис и нефрит върху проста вкоравена кожа. Но когато закопчах гривната на китката си, усетих стаената в нея сила.
Изкачихме се над покривите много бавно. Те ни бяха единствените пътепоказатели. Извън разчистеното от стражата пространство не се виждаше нищо. Но нали е Господарката, имаше и други начини да се ориентира.
Завихме близо до границата на Могилните земи. На брега на реката се спуснахме толкова ниско, че водата се оказа на метър под нас.
— Доста лед има! — обадих се.
Тя не ми отговори. Оглеждаше бреговата линия, сега преместена в самите Могилни земи. Прогизнал участък от брега се срути, оголвайки дузина скелети. Намръщих се. След секунда ги покри сняг и водата ги отнесе.
— Точно по график, предполагам — обадих се. — Хмм…
Тя заобиколи по границата. Няколко пъти мернах и другите килимчета да се реят в небесата, но нещо долу привлече погледа ми.
— Ей там!
— Какво?
— Стори ми се, че забелязвам следи…
— Възможно е. Псето Жабоубиец е наблизо.
О, леле!
— Време е! — обади се Господарката в един момент и ние завихме към Великата могила. Спуснахме се в основата й и Тя слезе. Последвах Я. Другите килимчета също кацнаха и така на броени метри от отчаянието на света се озовахме четирима Покорени, Господарката и един уплашен стар лечител.
Един от слугите Й донесе лопати. Разхвърча се сняг. Редувахме се всички. Беше отвратителна работа и ставаше още по-ужасна, след като стигнахме погребаните под снега храсталаци. Стана дори още по-зле, когато се добрахме до замръзналата пръст. Налагаше се да копаем бавно, защото Господарката ни успокои, че Боманц е кажи-речи на повърхността.
Сякаш продължи цяла вечност. Лопата след лопата, след лопата… Накрая разкопахме изсъхнала човешка останка, за която Господарката ни увери, че е Боманц. На последния замах лопатата ми се удари в нещо. Приведох се да погледна, като си помислих, че това е камък. Разрових замръзналата пръст…
Изскочих от ямата, трескаво се обърнах и посочих с ръка. Господарката влезе вътре и след малко оттам се разнесе смях.
— Знахаря откри дракона. Поне челюстта му, де!
Продължавах да отстъпвам по посока на килимчето ни…
Нещо голямо го прескочи, издавайки басово ръмжене.
Хвърлих се встрани в снега, който ме погълна. Разнесоха се писъци, ръмжене… Когато излязох от пряспата, битката вече беше приключила. Мернах само Псето Жабоубиец отново да прескача килимчето, този път в бягство и не просто уплашено.
Оказа се, че Господарката и Покорените са били готови да го посрещнат.
— Защо никой не ме предупреди? — простенах.
— Можеше да го прочете в съзнанието ти. Съжалявам само, че не успяхме да го нараним!