Двама Покорени, вероятно от мъжки пол, вдигнаха Боманц. Беше вкочанен като статуя, но все пак в него имаше нещо, което се долавяше ясно. Наречете го искра. Никой не би го сбъркал с мъртвец.
Качихме го на килимчето.
Гневът от могилата беше слаб полъх — едва доловим, досущ като бръмчене на муха в другия край на стаята. Сега ни обгърна — един тежък удар на чука, от който лъхаше на лудост. В него не се долавяше и грам страх. Тварта там беше напълно уверена в крайната си победа. Ние само я отлагахме и го дразнехме.
Килимчето, на което се намираше Боманц, излетя. След него — още едно. Настаних се на мястото си и се помолих Господарката да побърза и да ме махне оттук.
В посока към града се разнесоха яростно ръмжене и викове. Ярка светлина блесна през завесата на снега.
— Знаех си! — измърморих.
Един от страховете ми се бе сбъднал — Псето Жабоубиец беше открило Едноокия и Гоблин.
Още едно килимче излетя. Господарката се качи на нашето и затвори купола.
— Глупаци! — каза. — Какво си мислеха, че правят?
Не коментирах.
Тя нищо не видя — вниманието Й беше съсредоточено върху килимчето, което не се държеше както подобава. Нещо сякаш го привличаше към Великата могила. Да, но аз видях — грозното лице на Ловеца премина на нивото на очите ми. Носеше сина на дървото.
После Псето Жабоубиец изникна отново. Следваше Ловеца. Половината му муцуна липсваше и то тичаше на три крака, но от него беше оцеляло достатъчно, за да разкъса доскорошния си спътник на части.
Господарката най-сетне видя кучето и завъртя килима. Систематично изстреля и осемте му тридесет стъпки дълги копия. Нито едно не пропусна. И все пак…
Влачейки копията, обгърнато в пламъци, демоничният звяр изпълзя до великата река Трагик. Потъна и не се показа повече.
— Това ще му държи топло известно време!
На няма и десет метра от нас, напълно самозабравил се, Ловеца катереше върха на Великата могила, за да посади филиза.
— Идиоти! — промърмори Господарката. — Заобиколена съм от идиоти! Дори Дървото е тъпак!
Но не пожела да ми обясни, нито се намеси в действието.
Докато се носехме към дома, потърсих следи от Едноокия и Гоблин, но не видях нищо. Не се намираха в казармите — разбира се. Не бяха имали достатъчно време да се приберат вкъщи на снегоходки. Но когато не се появиха и след час, започнах все по-трудно да се съсредоточавам върху възкресението на Боманц.
То започна с многократни горещи вани, както за да затоплят плътта му, така и за да го почистят. Не присъствах на подготовката — Господарката ме водеше със себе си, а тя не отиде там преди Покорените да се приготвят за последното ускоряване на жизнените му сили. Процедурата не се оказа особено забележителна. Господарката направи няколко жеста около Боманц, който сега изглеждаше само доста износен от времето, и каза няколко думи на език, който не разпознах.
Защо магьосниците винаги използват неразбираеми езици? Дори Гоблин и Едноокия го правят — всеки от тях ми е признавал, че не знае езика, с който борави другият. Може би просто си ги измислят?
Тъй или иначе думите на Господарката подействаха. Древната мумия се съживи, твърдо решена да напредва срещу бурния вятър. Направи три крачки, преди да осъзнае, че обстановката се е променила.
Застина. Обърна се бавно и на лицето му се изписа отчаяние. Погледът му срещна този на Господарката. Минаха може би две минути. После той огледа и всички останали и започна да се чуди къде се намира.
— Ти му обясни, Знахар!
— Той говори ли…
— Езикът в Защитника не се е променил.
Застанах срещу Боманц — една съживена легенда.
— Аз съм Знахаря. По професия съм военен лечител. Ти си Боманц…
— В действителност се нарича Тебеширения Сет, Знахар. Нека започнем с това като начало.
— Ти си Боманц, чието истинско име вероятно е Тебеширения Сет, магьосник от Веслоград. Близо век мина, откакто си се опитал да се свържеш с Господарката.
— Разкажи му всичко както е! — Тя използваше диалект от Градовете на скъпоценните камъни, какъвто вероятно Боманц не владееше.
Говорих докато прегракнах. Разказах му за възхода на империята на Господарката, за заплахата, победена при битката в Чар. За заплахата, победена в Хвойноград. За настоящата опасност. През цялото време той не каза и дума. Нито веднъж не забелязах в него следи от дебелия и почти раболепен антиквар-търговец от разказа.