Първите му думи бяха:
— Така значи. Не съм се провалил напълно! — Той се обърна към Господарката. — А Ти си оставаш съблазнена от светлината, Не-Ардат! — и отново погледна към мен. — Ти ще ме заведеш при Бялата роза веднага щом се нахраня.
Господарката не възрази.
Тебеширения Сет определено ядеше като дебел и дребен търговец на антики.
Самата Господарка ми помогна да облека мокрото си зимно палто.
— Не се бави! — предупреди ме Тя.
Едва бяхме тръгнали и ми се стори как Боманц се смалява. Каза ми:
— Прекалено съм стар. Но не оставяй онова там да те измами, само преструвка е. Ако ще играещ с големите момчета, трябва да се преструваш. Какво да правя? Сто години! И имам по-малко от седмица да се възстановя! Как бих могъл да вляза в течение на събитията толкова бързо? Единственият от върховните, който познавам, е Господарката.
— Защо си смятал, че тя е Ардат? Защо не някоя от другите сестри?
— Повече от една ли са били?
— Четири! — Назовах му ги. — От ръкописите ти установих, че Ловеца на души е била онази на име Доротея…
— Ръкописите ми ли?
— Най-малкото ти ги приписват, защото в тях се намира разказът за това как събуждаш Господарката. Винаги се е приемало — поне допреди няколко дни, — че ти си ги събрал и съпругата ти ги е изнесла, когато е сметнала, че си мъртъв.
— Много странно — нищо не съм събирал. Не рискувах да държа други документи, освен картата на Могилните земи.
— Добре съм изучил тази карта!
— Непременно трябва да видя документите. Но първо да идем при твоята Бяла роза. Междувременно ми разкажи за Господарката…
Беше ми трудно да следя мисълта му. Постоянно се отклоняваше и поемаше в различни посоки, ръсейки идеи.
— Какво да ти разкажа по-точно?
— Помежду ви има забележимо напрежение. Като между врагове, които са приятели навярно. Любовници, които са врагове? Противници, които добре се познават и се уважават. Ако Я уважаваш, за това си има причина. Невъзможно е да уважаваш абсолютното зло. Аз самият не мога.
Еха! Той бе прав — уважавах Я. Така че поговорих с него. Основната ми тема беше — както забелязах след малко, — че тя наистина се изкушава от светлината.
— Много се старае да се държи като злодей. Но когато се изправи пред истинското зло — тварта под могилата — слабостта Й проличава!
— Мъничко по-лесно е да угасим светлината в нас, отколкото да победим мрака. Човек като Властелина се появява веднъж на сто поколения. Другите — като Покорените — са само имитации…
— Би ли могъл да противостоиш на Господарката?
— Надали. Подозирам, че съдбата ми е да се превърна в някой от Покорените, когато Й се освободи време… — Да, този дъртак беше здраво стъпил на земята. Закова се на място. — Леле, колко е силна!
— Кой?
— Твоята Глезанка. Невероятно поглъщане. Чувствам се безпомощен като дете!
Влязохме тромаво в „Синия Уили“ през един прозорец на втория етаж. Снегът се беше натрупал чак дотам.
Едноокия, Гоблин и Мълчаливия бяха долу в общата зала заедно с Глезанка. Двамата вечни противници изглеждаха малко изтощени.
— Така значи — казах им. — Успели сте! Помислих си, че Псето Жабоубиец ви е хапнало за обяд!
— А, никакви проблеми с него! — обади се Едноокия. — Ние…
— Какво искаш да кажеш с това „ние“? — полюбопитства Гоблин. — Ти беше безполезен като цици на мъжки глиган. Мълчаливия…
— Млъквайте! Това е Боманц, иска да се срещне с Глезанка.
— Същият Боманц ли? — изписука Гоблин.
— Абсолютно същият.
Срещата им продължи около три въпроса. Глезанка веднага се опита да поеме командването, но, когато осъзна, че тя го води, Боманц прекъсна разговора. Каза ми:
— Следващата стъпка е да прочета приписваната ми автобиография.
— Не е ли твой труд?
— Слабо вероятно, освен ако паметта силно ме подвежда!
Прибрахме се в казармата смълчани. Той ми се струваше потънал в размисъл. Глезанка има такова влияние върху хората, които се срещат с нея за пръв път. Тя е просто Глезанка за онези от нас, които са я познавали през цялото време.
Боманц полека-лека си проправи път през оригиналния ръкопис, като понякога задаваше въпроси върху отделни абзаци — оказа се, че не е запознат с диалекта на учикуре.