— Как го понесе Глезанка? — попитах.
Той подаде знак:
Почти се радваше на събитията. Поемаше рискове, които не би трябвало да си позволява. Една от онези твари за малко да я докопа. Мускуса пострада, докато се опитваше да я отблъсне.
— Има ли нужда от мен?
Едноокия се оправи.
— А ти за какво си тук?
Тази нощ ще изведем от там Гарвана.
— А!
Пак бях забравил за него.
Как бих могъл да се наредя сред другарите му, след като толкова слабо се интересувах от съдбата му?
Мълчаливия ме последва до стаята, която делях с Гоблин и Едноокия. Двамата се присъединиха към нас след малко — изглеждаха много самодоволни, защото им бяха дали важни роли във възстановяването на нашия стар приятел.
Притеснявах се повече за Мълчаливия. Над него тегнеше сянка, с която той се сражаваше. Дали щеше да има достатъчно сила да победи?
Не умираше от желание да види Гарвана освободен.
Аз също — поне донякъде.
Много уморена, Господарката дойде да попита:
— Ти ще участваш ли в това?
Поклатих глава.
— Само ще се пречкам. Обадете ми се, когато приключите!
Тя ме погледна изпитателно, сви рамене и излезе.
Слабият като новородено котенце Едноок дойде да ме събуди доста по-късно. Скочих от леглото:
— Е? Какво стана?
— Успяхме. Не знам дали напълно, но той се върна.
— И как се чувства?
— Доста зле! — И той се вмъкна в леглото си.
Гоблин вече си беше легнал и хъркаше. Мълчаливия беше дошъл с него — лежеше на пода, увит във взето „на заем“ одеяло и стържеше като дъскорезница. По времето, когато се разсъних напълно, Едноокия вече им правеше компания в страната на сънищата.
В стаята на Гарвана нямаше какво да се види, освен заспалия пациент и доста притеснения Чудак. Тълпата се беше разотишла, оставяйки подире си силна миризма.
— Той добре ли е? — попитах.
Чудака сви рамене:
— Не съм лекар!
— Да, но аз съм. Нека го прегледам!
Пулсът му беше достатъчно силен и дишаше малко ускорено за спящ, но не забелязах нищо притеснително. Зениците му бяха разширени, а мускулите — напрегнати. Потеше се обилно.
— Изглежда ми добре. Продължавай да го храниш със супа. И ме повикай веднага, щом проговори. Не му позволявай да напуска леглото — мускулите му са станали на каша. Може да се нарани!
Чудака кимаше при всяка моя препоръка.
Върнах се в леглото и лежах доста дълго, като редувах в мислите си Гарвана и Хромия. В предишната ми стая още гореше лампа.
Последният от старите Покорени продължаваше да преследва маниакалната си цел.
Гарвана ме притесняваше повече. Щеше да ни иска сметка за грижите ни към Глезанка, а аз не бях в настроение да оспорвам правата му върху това.
56.
Времето се изчерпва
Зората настъпва рано, когато не я желаеш, а часовете летят, когато ти се иска да се влачат.
Следващият ден бе поредният, посветен на екзекуции. Единственото необичайно беше, че Хромия излезе да погледа. Изглеждаше доволен, че правим нещата по правилния начин. Върна се в стаята ми и се просна на моето легло.
Вечерният ми преглед на Гарвана показа минимални промени. Чудака ми съобщи, че той почти се събудил на няколко пъти и мърморел насън.
— Продължавай да го наливаш със супа! И не се бой да ме извикаш, ако потрябвам!
Не можах да заспя. Опитах се да потърся слушател в казармите, но там цареше почти пълна тишина. Само няколко страдащи от безсъние стражници се мотаеха в столовата, но млъкнаха щом се появих. Обмислих възможността да се разходя до „Синия Уили“, но и там нямаше да ме приемат радушно. Бях в черните списъци на всички.
И не можех да сторя друго, освен да влоша нещата още повече.
Вече знаех какво има предвид Господарката, когато казва, че е самотна.
Щеше ми се да имам смелост да Я посетя сега, когато аз се нуждаех от прегръдка…
Върнах се в леглото си.
Този път успях да заспя. На сутринта се наложи да ме заплашат с телесни повреди, за да ме вдигнат.
Преди обяд изтребихме останалите любимци на Властелина и Господарката ни пусна в почивка за остатъка от деня. На следващата сутрин щяхме да репетираме голямото представление. Тя предположи, че ни остават още четиридесет и осем часа до отварянето на гроба. Имаше време и за почивка, и за упражнения, и дори свободно време преди първия удар.