Този следобед Хромия излезе и пообиколи наоколо. Беше в отлично настроение, а аз се възползвах от възможността да посетя стаята си и да поогледам, но намерих само няколко стърготини тъмно дърво и сребърни прашинки в толкова малко количество, че почти не оставяха следи. Той беше почистил набързо. Не пипах нищо — да не говорим какво би могло да се случи, ако разбутам нещата му. Тъй че не научих нищичко от огледа си.
Подготовката за Събитието беше напрегната. Всички се появиха, включително Хромия и Боманц, който продължаваше да се покрива така успешно, че всички го бяхме забравили.
Вятърните китове вилнееха над реката. Техните скатове се рееха и пикираха. Глезанка препусна към Великата могила по подготвената й пътека и спря на броени крачки от края. Покорените и Стражата бяха нащрек със своите оръжия.
Изглеждаше добре. Изглеждаше ми, че ще успеем. Защо тогава бях убеден, че сме се запътили към страхотни проблеми?
Щом килимчето ни кацна, Чудака застана до борда. Каза ми, без да обръща внимание на Господарката:
— Нуждая се от помощта ти! Той не иска да ме чуе и продължава да става! Вече на два пъти падна по лице!
Погледнах към Господарката и Тя ми кимна подканващо.
Когато влязох в стаята, Гарвана седеше на ръба на леглото си.
— Чух, че се държиш като таралеж в гащи. Какъв смисъл имаше да те измъкваме от Могилните земи, ако смяташ да се самоубиваш?
Той бавно вдигна поглед, но очевидно не ме позна. О, проклятие, помислих си. Май здравият му разум беше останал някъде в Могилните земи.
— Говорил ли е, Чудак?
— Каза едно-друго, невинаги смислени думи. Май не осъзнава колко време го е нямало.
— Може би трябва да го вържем?
— Не!
Стреснати, погледнахме Гарвана. Сега вече ме позна.
— Никакво връзване, Знахар! Ще слушкам! — Просна се по гръб и се ухили. — Колко време е минало, Чудак?
— Разкажи му всичко — наредих. — Смятам да му забъркам някои лекарства!
Всъщност исках да се махна от стаята на Гарвана.
Изглеждаше по-зле сега, когато душата му си бе на място. Беше кошмарен! Твърде силно ми напомняше за собствената ми смъртност, а това е нещо, върху което точно сега не исках да се замислям.
Действително забърках няколко отвари. Една, която да успокои треперенето на Гарвана, а друга — да го приспи, ако създава прекалено много грижи на Чудака.
Когато се върнах, пациентът ме огледа мрачно. Не знам докъде беше стигнало хлапето.
— Кротувай си под завивките! — наредих му. — Нямаш представа за станалото след Хвойноград. Всъщност не знаеш почти нищо за събитията след битката при Чар. Това, че си бил смел и горд самотник, не ни помага! Изпий това, за треперенето ти е!
Другата отвара връчих на Чудака и потайно му прошепнах инструкциите.
С глас, съвсем малко по-силен от шепот, Гарвана попита:
— Истина ли е? Глезанка и Господарката ще нападат Властелина утре? Заедно?
— Да. Въпрос на живот и смърт е. За всички.
— Искам да…
— Ти оставаш в леглото, а ти, Чудак — плътно до него. Не искаме Глезанка да се разсейва!
Бях успял да позабравя за сложните последствия от утрешния сблъсък, но сега ме връхлетяха отново. Битката с Властелина нямаше да сложи край на конфликта, освен ако изгубим. Ако той паднеше, войната с Господарката щеше да се възобнови незабавно.
Много ми се искаше да се видя с Глезанка и да науча какви са плановете й, но не посмях да отида — Господарката ме държеше изкъсо. Всеки миг би могла да ме разпита.
Самотен живот, живот за самотници…
Чудака продължи да разказва за всичко случило се. После наминаха Гоблин и Едноокия, готови да споделят историята от тяхната гледна точка. Дори Господарката надникна в стаята и ми махна.
— Да? — попитах Я.
— Ела!
Последвах Я до покоите Й.
Навън нощта вече се бе спуснала. След около осемнадесет часа Великата могила щеше да се отвори сама — или дори още по-скоро, ако следвахме плана си.
— Седни!
Седнах и заявих:
— Започвам да се вманиачавам. Привиждат ми се пеперуди с размера на коне — за нищо друго не мога да мисля.