— Ами Брестака? — попитах с гърло, стегнато от притеснение. — Ами Лейтенанта?
— Не са добре — отвърна той, като ми каза онова, което вече знаех в сърцето си. — Мъртви са. Защо не оставиш лъка?
— Когато той остави меча!
Брестака ми беше най-добрият приятел повече години, отколкото мога да преброя. Сълзи замъгляваха полезрението ми.
— Мъртви са… Значи сега аз съм командир, нали така? Единственият оцелял старши офицер? Нали?! Първата ми заповед е, че сключваме мир! Веднага! Господарката направи победата ни възможна. Тя се пожертва заради това и сега никой няма да Я докосне! Не и докато съм жив!
— Значи ще променим положението! — отвърна Гарвана и тръгна напред.
— Проклет упорит глупак! — изкрещя Едноокия и се хвърли към него.
Чух Гоблин да се промъква зад гърба ми. Твърде късно, твърде късно… В Гарвана се криеше много повече огън, отколкото някой от нас подозираше. И не беше просто леко полудял…
Изкрещях:
— Не! — и пуснах стрелата.
Тя го улучи в бедрото. Точно от онази страна, от която имитираше осакатяване. На лицето му се изписа изумление, когато се препъна. Проснат на земята, с отлетял на осем крачки меч, той се взря в мен, все още неспособен да повярва, че не съм блъфирал.
И аз самият трудно си вярвах.
Чудака изпищя и се опита да ме нападне. Почти не го виждах, когато го ударих по слепоочието с лъка. Той се отдалечи и се засуети над Гарвана.
Мълчание и покой се възцариха отново. Всички ме гледаха. Завъртях лъка си.
— Оправи го, Едноок! — и изкуцах до Господарката.
Коленичих, вдигнах Я и Тя ми се стори ужасно лека и крехка за човек, който е бил толкова страховит. Последвах Мълчаливия към онова, което беше останало от града. Казармите още горяха. Представлявахме странно зрелище — и двамата понесли жени.
— Свиквам заседание на Отряда довечера! — подметнах на един от събратята си. — Всички да присъствате!
И аз самият не вярвах, че съм способен да го направя. Пренесох я през целия път до „Синия Уили“. И глезенът дори не ме заболя, докато не я положих на леглото.
59.
Последно гласуване
Влязох в общата зала на порутината на „Синия Уили“, накуцвайки и подкрепяйки Господарката под мишница, като същевременно използвах лъка си като патерица. Глезенът ме убиваше, а си бях мислил, че е почти зараснал!
Стоварих Господарката в един стол. Беше слаба и бледа, и едва-едва се задържаше в съзнание, при все обединените ни усилия с Едноокия. Бях твърдо решен да не я изпускам от поглед — положението ни още беше твърде несигурно. Нейните хора вече нямаха причина да й се подчиняват, а и тя самата беше в опасност… по-скоро сама да не посегне на себе си, отколкото Гарвана или събратята ми. Потънала бе в пълно отчаяние.
— Това всички ли са? — попитах.
Присъстваха тримата магьосници, „безсмъртният“ Мускус — ранен както винаги след битка, — а също и вечното му приятелче Хагоп. В залата бе и младият Мъргън, знаменосецът ни. Присъстваха и трима други от Отряда, както и Глезанка, разбира се, седнала до Мълчаливия. Полагаше всички усилия да не обръща внимание на Господарката.
Гарвана и Чудака стояха отзад до бара — вярно, тук, но непоканени. Гарвана ни гледаше мрачно, но се владееше добре. Следеше втренчено с поглед в Глезанка.
И тя изглеждаше мрачна. Беше се възстановила по-бързо от Господарката, но пък бе победителка все пак. Пренебрегваше Гарвана дори още по-внимателно, отколкото вечния си враг.
Както бях подочул, помежду им се разиграло голямо представление. Глезанка показала много ясно недоволството си от неспособността му да се обвързва емоционално. Но не го отрязала напълно. Не била го изтрила още от сърцето си, само че той не бил завоювал предишното си положение там.
После той казал някои много нелюбезни неща за Мълчаливия, към когото, както беше очевидно, тя изпитваше привързаност, но нищо повече.
Това вече я беше ядосало наистина — точно по това време хвърлих едно око. Видях как тя яростно и продължително обясняваше, че не е някаква награда в неизвестна мъжка игра. Не е принцеса от глупава приказка, където банда ухажьори обикалят наоколо и вършат глупави и опасни неща, за да спечелят ръката й.
Също като Господарката, и тя бе прекарала твърде дълго на командния пост, за да се примири със стандартната женска роля. Все още си беше Бялата роза, поне в мислите си.