Накрая кимна. Щеше да поеме по свой собствен път, дори и без да е получил някакво обещание от Глезанка. Тримата, които бяха гласували „против“ пътя за Катовар, също кимнаха. Вписах освобождаването им в Аналите.
— Вече сте свободни — казах им. — Ще отделя дяла ви от парите и имуществото, когато стигнем южния край на гората. Дотогава ще се държим заедно!
Не продължих по темата, иначе след миг щях да съм се лепнал за Мълчаливия и да си изплаквам очите. Заедно бяхме минали през толкова много изпитания!
Обърнах се към Гоблин с молив в ръка:
— Е? Да впиша ли и твоето име?
— О, да! — обади се Едноокия. — И побързай! Да се отървем от него! Не се нуждаем от такива хора. Той винаги е създавал само проблеми!
Гоблин му се намръщи.
— Единствено заради това ще остана. О, да, ще остана и ще те надживея, и ще превърна последните ти дни в пълен кошмар! И се надявам да изкараш поне още сто години!
Не си и бях помислял, че двамата ще се разделят.
— Добре — кимнах и потиснах усмивката си. — Хагоп, вземи двама и идете да намерите коне. Другите съберете каквото може да ни бъде от полза. Например пари, ако срещнете такива по пътя си!
Погледите на събратята ми все още бяха натежали от мъка заради случилото се.
— Махаме се оттук, момчета! Веднага, щом можем да тръгнем, и преди да ни сполетят неприятностите. Хагоп, не се скъпи на товарните добичета — искам да вземем всичко, което не е заковано за пода!
Последваха разговори и спорове, и какви ли не предложения, но на този етап приключих с официалния дебат.
Какъвто съм хитър дявол, накарах Стражата да погребе мъртъвците ни. Стояхме с Мълчаливия над гробовете на братята ни от Отряда и пролях доста сълзи.
— Не съм си представял, че Брестака… Беше най-добрият ми приятел! — Най-сетне мъката ме сполетя — Тежък пристъп. Сега, когато бях изпълнил всичките си задължения, не ми оставаше друго, освен да й отпусна юздите. — Стана ми поръчител, когато се записах…
Мълчаливия вдигна ръка и нежно ме стисна за рамото. Беше единственият жест на съчувствие, на който можех да се надявам.
Стражата също поднасяше последните си почитания. Постепенно започваха да се опомнят и скоро щяха да се замислят за задълженията си… Като например да питат Господарката какво трябва да правят оттук нататък. В определен смисъл вече бяха безработни.
Да, но те не знаеха, че повелителката им е била обезоръжена. Молех се и да не научат, защото възнамерявах да я използвам като пропуск за излизане оттук.
Боях се от онова, което може да се случи, ако загубата й се разчуеше сред народа. В голям мащаб щяха да последват цивилни войни, които да разкъсат света. А в малък — несъмнено щеше да има опити за покушение над нея.
Някой ден все някой щеше да заподозре случилото се. Просто исках да запазя тайната, докато наберем достатъчна преднина по пътя си към границите на империята.
Мълчаливия отново ме стисна за ръката — искаше да си тръгваме вече.
— Само минутка! — казах му.
Извадих меча си и отдадох чест на мъртвите ни братя, като повторих древното заклинание за раздяла. След това го последвах натам, където ни очакваха останалите.
Групата на Мълчаливия щеше да язди с нас известно време — или поне така ми се искаше.
Пътищата ни щяха да се разделят чак когато се почувстваме в безопасност от Стражата. Не очаквах с нетърпение този момент, макар да беше неизбежен. Как да задържа две жени като Глезанка и Господарката в една група, след като нямаше пряка заплаха за оцеляването ни?
Метнах се на седлото, кълнейки повредения си пулсиращ глезен. Господарката ме погледна с неприязън.
— Е — заявих, — поне показваш някакъв дух!
— Да не ме отвличаш?
— Наистина ли искаш да останеш насаме със своите хора? Като не разполагаш с нищо по-добро от нож, с който да налагаш заповедите си?! — след което се усмихнах пресилено. — Имаме среща, нали не си забравила? Вечеря в Градините в Опал…
Само за миг забелязах искрица лукавство зад маската на отчаянието й. Беше като отражение от онзи миг край огнището, когато се сближихме. После тъгата й се завърна.
Приведох се по-близо, разтреперан от мисълта. Прошепнах:
— Освен това ми трябва помощта ти, за да изнеса Аналите от Кулата…
Не бях казал на никого, че още не разполагам със старите томове.
Отчаянието и се разсея.
— Вечеря ли? Това покана ли е?