Тази вещица можеше да обещава много, дори и само с тона и изражението си.
Изхъхрих:
— В Градините, да!
Дадох приетия от време оно сигнал. Хагоп потегли напред, а след него Гоблин и Едноокия се дърлеха както винаги. Следваше ги Мъргън, понесъл знамето, а след него яздехме ние с Господарката. Зад гърба ни следваха останалите, с товарните животни. Мълчаливия и Глезанка бяха най-отзад, на почтително разстояние от нас с Господарката.
Когато насочих жребеца си напред, погледнах през рамо. Гарвана стоеше, облегнат на патерицата си и изглеждаше по-самотен и изоставен, отколкото е редно. Чудака все още се опитваше да му обясни нещата. Това хлапе ги беше схванало с лекота. Предполагам, че и Гарвана щеше да ги разбере, щом веднъж преодолее шока от това, че не всичко се върши по неговия начин, а и старият Знахар изпълнява блъфа си, ако се наложи.
— Съжалявам! — промърморих към него, макар да не бях сигурен защо точно.
След това се обърнах към гората и повече не погледнах назад.
Имам чувството, че скоро и самият той ще потегли на път. Ако Глезанка наистина означаваше за него толкова много, колкото му се искаше да мислим.
Тази нощ за първи път от кой знае колко време небето на север беше напълно ясно. Великата комета осветяваше пътя ни. Сега и тук знаеха онова, което останалата част от империята беше научила преди седмици.
Кометата вече избледняваше — решителният час бе отминал, а светът очакваше в страх новините, на които тя бе вестител.
Далеч на север, три дни по-късно, в мрака на безлунната нощ.
Накуцвайки, от Великата гора излезе трикрако чудовище, което приседна на задни лапи върху останките от Могилните земи и порови пръстта със здравата си предна лапа. Синът на дървото метна по него миниатюрна буря на промяната. Чудовището побягна.
Но щеше да се връща и следващата нощ, и по-следващата, и още по-следващата…