Двамата работеха на смени. Мен Фу бе извинението им за пред хората.
Всъщност Боманц се надяваше да изтощи Бесанд преди завръщането на кометата. Но не се получаваше.
— Майка ти вече е приготвила закуската! — Той започна да събира раницата си.
— Почакай, тате. И аз ще дойда!
— Трябва да си починеш!
— Няма нищо. Копае ми се!
— Добре!
Нещо притесняваше момчето. Готов ли бе да заговори?
Така и не бяха разговаряли както трябва. Връзката им преди университета беше съставена главно от противопоставяне, като Стенс винаги изпадаше в защитна позиция… Изглеждаше пораснал през тези четири години, но хлапето още се таеше в него. Не беше готов да се изправи пред баща си като мъж пред мъж. И Боманц не остаря достатъчно, за да забрави, че Стенсил е малкото му момченце. Това израстване понякога така и не настъпва. Един ден синът поглежда към своя собствен син и се чуди какво е станало.
Антикварят продължи да търка ръждата от алебардата. Изсумтя под нос. Да си мисли за връзките в семейството. Това не ти подхожда, стар глупако!
— Хей, тате! — провикна се Стенсил от кухнята. — Почти забравих. Видях кометата снощи!
Във вътрешностите на Боманц се протегна рачешка щипка и стисна цяла шепа от червата му. Кометата! Не е възможно. Не още. Той не беше готов за това!
— Гадно дребно копеле! — плю Боманц. Двамата със Стенсил бяха коленичили в храстите и гледаха как Мен Фу хвърля артефакти от разкопките му.
— Трябва да му счупя крака! Почакай тук за минутка! Ще мина отзад и ще му отрежа пътя, когато побегне!
Антикварят изсумтя:
— Не си струва неприятностите!
— За мен си струва, тате! Просто за да оправя сметката.
— Добре!
Боманц проследи как Мен Фу се оглежда трескаво и грозната му малка главица подскача като на подплашен гълъб.
Отново влезе в изкопа и антикварят тръгна напред. Примъкна се достатъчно близо, за да чува как крадецът си говори под нос.
— О, прекрасно. Прекрасно! Малко състояние! Каменно съкровище. Тази дебела малка маймуна не го заслужава. През цялото време се подмазва на Бесанд. Този мръсник!
— Дебела маймуна ли? Сам си го изпроси! — Боманц хвърли раницата и инструментите и сграбчи здраво лопатата.
Мен Фу се измъкна от ямата, гушнал находките. Очите му се разшириха. Устните му се раздвижиха беззвучно.
Боманц замахна.
— Ама, Бо, нека не…
Антикварят продължи. Мен Фу затанцува, пое един удар в бедрото, изпищя, изтърва товара си, размаха ръце и падна в ямата. Измъкна се от другия край, квичейки като ранено прасе. Боманц се засили след него и стовари мощен удар в гърба му. Мен Фу побягна и старецът хукна след него, вдигнал лопатата с крясъци:
— Стой на място, ти, крадлив кучи син! Приеми го като мъж!
Замахна за последен път здравата. И пропусна. Завъртя се, понесен от инерцията. Падна, скочи и продължи преследването без лопатата на мъстта.
Стенсил се хвърли на пътя на Мен Фу. Крадецът присви глава и се шмугна покрай него. Боманц налетя на хлапето и баща и син се търколиха в кълбо от крайници.
Антикварят изпъшка:
— Какво, по дяволите?… Вече го няма! — Просна по гръб, задъхан. Стенсил се разсмя. — Какво му е толкова забавното, мътните го взели?
— Изражението му.
Боманц изсумтя.
— Не ми беше от голяма помощ! — И те продължиха да се кикотят. Накрая старецът успя да си поеме дъх. — Най-добре да си потърся лопатата!
Стенсил помогна на баща си да стане.
— Тате, само ако можеше да се видиш!
— Добре, че не мога. Цяло щастие е, че не получих удар! — Той продължи да се кикоти.
— Добре ли си, тате?
— А, да. Просто не мога едновременно да се смея и да си поемам дъх. О, о, боже! Няма да мога да мръдна, ако седна!
— Да идем да копаем. Това ще те отпусне. Някъде тук си изтърва лопатата, нали?
— Ето я!
Боманц продължаваше да се кикоти от време на време през цяла сутрин. Стигаше му да си припомни паническото бягство на Мен Фу и самоконтролът му изчезваше.
— Тате? — Стенсил работеше в другия край на ямата. — Я виж тук! Може би заради това не ни е усетил да идваме!
Боманц докуцука до него и проследи как момчето изтърсва пръстта от идеално запазен нагръдник. Беше черен и лъскав като полиран абанос. В средата му сияеше сложен орнамент от сребро.