— Хмм… — Боманц надникна от ямата. — Наоколо няма никого. Ето виж, мотивът с получовека-полузвяр. Това е Видоменителя!
— Той е водел телекурците.
— Не са го погребали тук, обаче.
— Това е бронята му.
— И аз го виждам. Проклятие! — Старецът пак надникна навън като любопитен мармот. Не видя никого. — Стой тук и пази. Аз ще го разкопая!
— Ти остани, тате.
— Изкарал си на крак цяла нощ.
— Да, но съм много по-млад от теб!
— Чувствам се прекрасно, много благодаря!
— Какъв цвят е небето, тате?
— Синьо. Що за въпрос…
— Алилуя! Поне за едно сме на еднакво мнение! Ти си най-опърничавият стар пръч…
— Стенсил!
— Съжалявам, тате. Ще се редуваме. Хвърли монета да видим кой ще е пръв!
Боманц изгуби и се настани удобно върху раницата си.
— Ще трябва да разширим изкопа. Ако караме право надолу като преди, ще се срути при първия по-сериозен дъжд.
— Аха. Ще се разкаля. Трябва да помислим за дренажен овраг. Хей, тате, тук вътре няма нищо! Прилича досущ на останалите брони… — Стенсил беше разровил една ръкавица и бе разкопал по-голямата част от гроба.
— Аха. Никак не ми се ще да я предавам.
— Да я предадеш ли? Че защо? Побойника може да вземе цяло състояние за това.
— Може и тъй да е. Но ако онова приятелче Мен Фу я е видял? Ще изпее на Бесанд незабавно. Ще трябва да спазваме благоприличие. Това чудо не ни трябва!
— Да не споменаваме, че може той да е сложил бронята…
— Какво?!
— Изобщо не би трябвало да е тук. Пък и вътре няма следа от притежателя на бронята. Почвата е рохка…
Боманц изпъшка. Бесанд беше напълно способен на фалшификация.
— Остави всичко както си е. Ще ида да го доведа!
— Вкисната стара гадина! — промърмори Стенсил, когато Наблюдателят си тръгна. — Обзалагам се, че той я е сложил!
— Няма смисъл да ругаеш. Не можем да сторим нищо! — Боманц се облегна на раницата си.
— Какво правиш?
— Мързелувам. Вече не ми се копае… — Всичко го болеше. Утрото беше доста тежко.
— Би трябвало да извадим каквото можем, докато времето е хубаво.
— Ами давай!
— Тате… — Стенсил поразмисли. — Как тъй с мама се карате през цялото време?
Боманц остави мислите си да се реят.
Истината изглеждаше измамна. Стенс вероятно не си спомняше добрите години.
— Предполагам, защото хората се променят, а не го желаем! — Не можа да намери по-добри думи. — Започваш живота си с жена, която е чаровна, загадъчна и прекрасна, точно както се пее за случая. После се опознавате. Възбудата отминава. Привиквате един с друг. След време дори това отминава. Тя е увиснала и побеляла, и сбръчкана, а ти се чувстваш измамен. Спомняш си свенливата дама, която си срещнал. Говорил си с нея, докато баща й не те е заплашил да те нарита едно хубавичко. Все още съм на двадесет, Стенс. Само когато мина край огледалото или тялото ми не се справя както искам, осъзнавам, че съм вече старец. Иначе не забелязвам шкембето, разширените вени и сивата коса, колкото ми е останала. А тя ги вижда… Всеки път като надникна в огледалото, оставам изумен. Накрая просто се чудя кой ми е нахлузил маскараден костюм. Отвратителен дърт пръч, така изглежда отражението. От онези, на които се подигравах, когато бях на двадесет. Той ме плаши, Стенс! Изглежда като смъртник. Хванат съм в капана му и не съм готов да си тръгна…
Стенсил седна. Баща му никога не говореше за чувствата си.
— И така ли става винаги?
Може би не, но винаги е било…
— За Слава ли си мислиш, Стенс? Не знам. Не можеш да избягаш от старостта. Не можеш да избягаш и от промените в отношенията!
— Може би не е задължително последствията да са такива. Ако успеем с това…
— Не ми тикай в носа разни „ако“-та, Стенс! От „ако“ живея вече тридесет години… — Язвата пробно го захапа в червата. — Може би Бесанд е прав. Но не изхожда от верните причини.
— Тате! За какво говориш? Отдал си целия си живот на това!
— Искам да ти кажа, Стенс, че съм ужасен. Едно е да преследваш мечтата си. Съвсем друго — да я заловиш. Никога не получаваш онова, което си очаквал! Предчувствам катастрофа. Мечтата може да се окаже запъртък.
На лицето на младежа се изписа поредица от различни изражения.
— Но ти трябва да…