Той преувеличаваше твърде малко. Всеки път си лягаше с плача на малките бебета. Каза повечето от истината и я вплете в измислена лъжа.
Плачът на малките… Само дето ревящите дечица бяха негови, собствените му невинни отрочета, изоставени в мига на страх от ареста.
— Знам — отвърна Сладкиша. — Знам! В Ръждоград убиваха децата си, вместо да ни оставят да ги заловим. Най-коравите хора в армията плачеха, когато виждаха как майките хвърлят бебетата си от стените, а после скачат след тях. Така и не се ожених. Нямам деца. Но знам какво имаш предвид. Ти имаше ли деца?
— Син — отвърна Гаргата, с глас едновременно мек и напрегнат, а тялото му направо трепереше от болка, — и дъщеря. Близнаци бяха. Много отдавна и много далеч оттук.
— И какво стана с тях?
— Не знам. Ще ми се да вярвам, че са още живи. В такъв случай ще са на възрастта на Чудака.
Сладкиша вдигна вежда, но остави забележката да мине покрай ушите му.
— А майка им?
В очите на Гаргата пламна огън: гореща стомана, досущ като меч.
— Мъртва е.
— Съжалявам!
Гаргата не отговори. Изражението му подсказваше, че лично той не съжалява.
— Разбираш ли какво ти говоря, друже? — попита Сладкиша. — Набелязал те е един от Покорените, а вниманието им не е здравословно.
— Схванах посланието. Кой точно беше?
— Не мога да ти кажа. Кога и къде се е намирал всеки от Покорените може да представлява интерес за Бунта.
Гаргата изсумтя.
— Какъв Бунт? Нали ги пометохме при Чар!
— Може и тъй да е. Но все пак остава онази Бяла роза…
— Мислех си, че са я заловили. Нали щяха да я хващат?
— Аха. Носят се слухове. Щели да й турят оковите, преди да изтече месецът. Все същото се говори, откакто за пръв път чух за нея. Но краката й са бързи. Може би достатъчно бързи… — усмивката на Сладкиша изчезна. — Поне няма да съм наоколо следващия път, когато кометата се върне. Бренди?
— Да.
— Шах? Или си имаш работа?
— Не точно сега. Ще изиграя една партия.
Горе-долу на половината на партията, полковникът отбеляза:
— Запомни какво съм казал!
— А?
— Покореният заяви, че си заминава, но гаранция няма. Може да се крие зад някой храст и просто да наблюдава…
— Ще внимавам повече в онова, което правя.
Така и си беше. Последното, което му се искаше, бе някой Покорен да се интересува от него. Стигна достатъчно далеч, за да рискува да си загуби живота.
12.
Равнината на Страха
Стоях на стража. Стомахът ми къркореше, натежал от ужас. Цял ден много високо в небето се носеха точици. И сега една двойка обикаляше и наблюдаваше. Постоянното присъствие на Покорени не беше добър знак.
По-близо до нас двойка скатове планираха в следобедния въздух. Яхваха някое възходящо течение, после бавно се спускаха в кръг, като дразнеха Покорените и се опитваха да ги прекарат през границата. Негодуваха от присъствието на външни лица. Още повече — от присъствието на тези, понеже нашествениците искаха да се бият заради Глезанка — друг външен нашественик.
Ходещите дървета също се бяха раздвижили зад потока. Мъртвите говорещи камъни сияеха. Обичайната им матовост, кой знае защо, беше изчезнала. В Равнината се случваха разни неща. Никой външен човек не би могъл да ги оцени в цялост.
Огромна сянка висеше над пустинята. Много високо, предизвиквайки Покорените, се рееше самотен въздушен кит. Едва доловим басов тътен се носеше откъм него. Досега не бях ги чувал да говорят. Правят го само когато са вбесени.
Бризът люлееше корала и мърмореше в израстъците му. Старото бащинско дърво пееше в контрапункт с вятърния кит.
Един говорящ камък се обади зад гърба ми:
— Твоите врагове ще дойдат скоро!
Потреперих. Усетих вкуса на кошмара, който сънувах напоследък. След събуждането си не успявах да си припомня подробности, само че е ужасно страшен.
Нямах намерение обаче да се разстройствам от някакъв потаен камък. Не много поне.
Какво представляват те? Откъде са дошли? Защо се различават толкова от нормалните камъни? И, като е станало на въпрос, защо Равнината е толкова идиотски различна? Защо е толкова нападателна? Ние сме допуснати тук по милост, обединени срещу още по-страховит враг. Ако разклатим устоите на Господарката, да видим, ще продължи ли приятелството ни…