— Вярата ти трябва да бъде силна, Знахар — обади се Ловеца. — Господарката ще падне… — каза го с абсолютно убеждение. — Тя няма достатъчно сила, за да покори света!
Ето го пак този страховит елемент. Вярно или не, но начинът, по който го каза, ме притесни.
— Ще ги свалим до един — добави, като посочи Покорените. — Те не са истински, като онези, старите!
Псето Жабоубиец подуши обувката на Ловеца и той погледна надолу. Помислих си, че ще ритне мършата, но вместо това се наведе и почеса кучето зад ухото.
— Псето Жабоубиец. Що за име е това?
— О, това е стара шега. От времето, когато бяхме много по-млади. Допадна му и сега настоява да го наричат така.
Струваше ми се, че Ловеца не е напълно тук. Очите му бяха празни, погледът му се рееше в нищото, макар че продължаваше да следи Покорените. Странна работа.
Поне накрая призна, че е бил млад. В това имаше частичка човешка уязвимост. Именно привидната неуязвимост на такива като Ловеца и Гарвана ми лазеше по нервите.
13.
Равнината на Страха
Лейтенанта беше излязъл навън.
— Хей, Знахар!
— Какво?
— Хайде Ловеца да те замести… — Оставаха ми само няколко минути от смяната. — Глезанка те вика!
Погледнах Ловеца. Той сви рамене.
— Хайде върви!
И се обърна с лице към запад. Кълна се, беше все едно си включи бдителността и на секундата се превърна в идеалния стражник.
Дори Псето Жабоубиец отвори едното си око и застана нащрек.
Докато потеглях, прокарах пръсти по скалпа на кучето в подобие на приятелски жест. То изръмжа.
— Така да бъде — казах му и се присъединих към Лейтенанта.
Изглеждаше ми притеснен, а като цяло е много хладнокръвен.
— Какво има?
— Пак я е сполетяла една от безумните й идеи. Ръждоград този път.
Олеле!
— Уха! Страхотно! Да го превземем целия набързо! Пък аз си мислех, че става дума за прост разговор. Сигурен съм, че си се опитал да я разубедиш…
Може да се предположи, че след като живееш със смрадта години наред, все ще свикнеш с нея. Но докато се спускахме в Дупката, носът ми се запуши и се стегна. Просто е невъзможно да държиш толкова народ напъхан в яма без вентилация. А почти нямаше как да проветряваме.
— Опитах! Но тя каза: „Натоварете каруцата. Нека аз се притеснявам, че мулето е сляпо“.
— Права е през повечето време.
— Проклет военен гений е тя. Но това не означава, че може да се справи с всяка безумна схема, която й се присъни. Някои сънища са кошмари, знаеш. Мътните го взели, Знахар! Та там е Хромия!
Горе-долу дотам бяхме стигнали в разговора, когато се добрахме до заседателната зала. С Мълчаливия понесохме най-силния удар, понеже сме любимци на Глезанка. Много рядко виждам подобно недоволство сред братята ми. Даже Гоблин и Едноокия говореха в един глас, а двамата се караха дори за това дали е ден, или нощ, ако слънцето е в зенита по обед.
Глезанка кръжеше из залата като пленен звяр. Измъчваха я съмнения, които направо я подяждаха.
— В Ръждоград има двама Покорени — опитах се да споря. — Поне така каза Въжаря. Единият е най-старият ни и най-ужасен враг!
— Пречупете ги и ще съсипем плана за цялата им кампания — противопостави ми своя довод тя.
— Да ги пречупим ли? Момиче, за Хромия става дума! Вече ни доказа, че е неуязвим.
— Не. Доказа, че оцелява, ако не действаш решително. Можел си да го изгориш.
Вярно е. Или пък да го накълцам на парченца и да го дам на рибите, или да го пусна да плува в бъчва с киселина, или да го настържа на ренде… Но всичко това изисква време. А лично Господарката ни преследваше тогава. И без друго едва се измъкнахме.
— Ако приемем, че можем да стигнем дотам незабелязани — в което не вярвам дори за миг, — и успеем да нанесем абсолютно изненадващ удар, колко ли време ще мине, преди всичките Покорени да ни се нахвърлят? — яростно размахах ръце в езика на знаците, по-скоро ядосан, отколкото изплашен.
Никога не отказвам на Глезанка, ама никога. Сега обаче бях на ръба.