— Побойника вече трябваше да е пристигнал. Може би ще дойде с повече от две каруци…
Боманц се засмя:
— Или с нещо повече от каруци, това ли имаше предвид? Например със сестра си, а?
— Ами нещо такова си мислех…
— А как смяташ да си напишеш доктората?
— Винаги ще се намери време, тате.
Боманц прокара парцала по бижуто, закрепено на наочника на коня на мъртвия крал.
— Стига ти толкова, добиче! Отивам на разкопките.
— Намини и погледни какво става в щаба — посъветва го Стенсил.
— За нищо на света не бих го пропуснал!
Този следобед Бесанд дойде на разкопките. Хвана Боманц да дреме.
— Какво става тук? — поиска да знае. — Спиш вместо да работиш, така ли?
Антикварят седна.
— Знаеш ме какъв съм. Просто се махнах от къщата. Чух, че новият командир се появил…
Бесанд плю.
— Не ми го споменавай.
— Зле ли е?
— По-зле, отколкото очаквах. Погледни ме, Бо! С мен настъпва краят на една епоха. Онези глупаци ще се разкайват.
— Реши ли какво ще правиш отсега нататък?
— Ще отида за риба. Ще метна въдицата си на рамо и ще ида колкото се може по-далеч оттук. Един ден, за да го въведа в работата и после потеглям на юг.
— Винаги съм искал да се пенсионирам в някой от Градовете на скъпоценните камъни. Никога не съм виждал морето. Значи си тръгваш незабавно, а?
— Не е необходимо да се радваш чак толкова много. Ти и възкресителските ти приятелчета спечелихте, но ще си замина с увереност, че не сте ме победили на собствен терен!
— Напоследък не сме се и карали много. Не е нужно да си наваксваш!
— Аха. Така е. Гадно от моя страна. Извинявай, просто съм разочарован. Безпомощен съм, а всичко потъва…
— Надали е чак толкова зле.
— Но е. Имам си източници, Бо! Не съм някой самотен луд. Във Веслоград има учени хора, които се боят от същите неща като мен. Те казват, че Възкресителите ще опитат нещо. И ти ще видиш! Освен ако не се махнеш оттук.
— Вероятно ще се махна. И Стенсил познава този тип. Но не мога да си тръгна, преди да приключа с разкопките.
Бесанд го огледа с присвити очи.
— Бо, трябва да разчистиш, преди да си идеш. Тук е ужасно разхвърляно!
Боманц не беше спретнат работник. На стотина крачки около ямата земята бе обсипана с кости, безполезни парчета стара броня и всевъзможен боклук. Отвратителна гледка, на която антикварят не обръщаше внимание.
— Защо да си давам труда? Ще обрасне след година. Освен това не искам да затруднявам Мен Фу повече, отколкото е необходимо!
— Имаш добро сърце, Бо!
— Такъв съм си по природа!
— Ще се видим!
— Добре…
Боманц се опита да открие какво не е направил както трябва и какво беше дошъл да търси Бесанд. Сви в недоумение рамене, отпусна се в тревата и затвори очи.
Жената го зовеше. Никога сънят не е бил толкова ясен. И никога — толкова пълноценен. Той отиде при нея и я хвана за ръката, а тя го поведе по обримчена от зелени дървета пътека. Тънки копия слънчеви лъчи минаваха през листака. Златен прашец танцуваше в тях. Тя заговори, но той не можа да разгадае думите й. Нямаше значение. И това му стигаше.
Златото се превърна в сребро. Среброто се оформи в голямо тъпо острие, което прониза нощното небе и закри по-бледите звезди. Кометата падаше, падаше… и едно огромно женско лице се разгърна над нея. Крещеше. Крещеше яростно. А Боманц и думица не разбираше…
Кометата изчезна. Пълна луна беше яхнала обсипаното с диаманти небе. Огромна сянка прекоси звездите, закривайки Млечния път. Глава, осъзна Боманц. Глава на мрака. Вълча глава, която захапа луната… После изчезна. Той отново беше с жената. Вървеше по горската пътека и прескачаше слънчевите лъчи. Тя му обещаваше нещо…
Антикварят се събуди. Жасмин го разтърсваше.
— Бо! Пак сънуваш! Събуди се!
— Добре съм — промърмори той. — Този път не беше много страшно…
— Трябва да спреш да ядеш толкова лук! Човек на твоята възраст, отгоре на това с язва…
Боманц седна и потупа стомаха си. Язвата не го притесняваше напоследък. Но и без нея имаше прекалено много проблеми. Спусна крака на пода и се втренчи в мрака.
— Какво правиш?
— Мисля си, че трябва да ида да видя Стенс.