— Свикнал съм с този живот. Нямам нищо против.
— Тате… Срещнах хора, които са те познавали навремето. Те до един твърдят, че си можел да станеш велик магьосник. Чудят се какво ли е станало с теб. Знаят, че си имал някакъв голям таен план и си хукнал да го осъществяваш. Мислят, че вече си мъртъв, понеже не са чули нищо за човек с твоя талант. Точно сега се питам дали не са прави!
Боманц въздъхна. Стенсил никога не би го разбрал. Не и без да остарее с надвиснала над врата примка.
— Сериозно го казвам, тате. Ще опитам сам!
— Не, няма. Нямаш нито познанията, нито уменията. Аз ще го направя. Предполагам, че така е писано!
— Хайде да започваме!
— Не бъди толкова припрян. Това не ти е покана за чай! Може да се окаже опасно. Нуждая се от почивка и време да се настроя правилно. Трябва да събера оборудването си и да приготвя сцената!
— Тате…
— Стенсил, кой е специалистът? Кой ще върши работата?
— Ти, предполагам.
— Тогава си затвори устата и я дръж така. Бих могъл да опитам най-рано утре през нощта, и то ако предположим, че имената ме задоволят.
Стенсил изглеждаше наранен и нетърпелив.
— Закъде си се разбързал? Ти пък каква работа имаш?
— Аз просто… Мисля, че Побойника ще доведе Слава. Исках всичко да е приключило, когато тя пристигне!
Боманц вдигна отчаяно вежди.
— Хайде да се прибираме вкъщи. Уморен съм! — Погледна към Бесанд, който пък се взираше в Могилните земи. Направо гореше от целеустременост. — Дръж го далеч от мен!
— Той няма да се пречка много-много наоколо в близко време!
По-късно антикварят промърмори:
— Чудя се за какво ли е всичко това в крайна сметка? Наистина ли са Възкресители?
Стенсил отвърна:
— Възкресителите са мит, който групата на Бесанд използва, за да си намира работа.
Боманц си спомни някои от университетските си познати.
— Не бъди толкова сигурен!
Когато стигнаха до къщата, Стенс се завлече на горния етаж да огледа картата. Боманц си приготви лека нощна закуска. Преди да си легне, каза на Жасмин:
— Хвърляй по едно око на Стенс. Държи се странно!
— Странно ли? Как по-точно?
— Не знам. Просто странно. Много напъва за Могилните земи. Не му позволявай да намери оборудването ми. Може да се опита да отвори пътя сам!
— Няма да посмее!
— Надявам се. Все пак — наблюдавай го!
15.
Могилните земи
Чудака дочу, че Гаргата най-сетне се е прибирал и веднага хукна към къщата на стареца, който го приветства с прегръдка.
— Как си, хлапе?
— Мислехме, че си си отишъл мърцина!
Гаргата беше отсъствал цели осем месеца.
— Направих всичко възможно да се прибера. Но на практика вече не съществуват пътища…
— Знам. Полковникът помоли Покорените да ни носят припаси с килимчетата.
— И за това чух. Военното комендантство във Веслоград направо пропика газ, когато научи. Пратиха цял батальон да строи нов път. Вече са завършили около една трета. Стигнах дотук отчасти по него.
Чудака си наложи сериозно изражение.
— Наистина ли беше дъщеря ти?
— Не — отвърна Гаргата.
При заминаването си той обяви, че тръгва да се срещне с жена, която може да се окаже дъщеря му. Кълнеше се, че е дал спестяванията си на един човек, за да намери децата му и да ги доведе във Веслоград.
— Сигурно си разочарован.
Така си беше. Проучванията му не бяха донесли очакваните плодове. Липсваха твърде много ръкописи.
— Що за зима беше тази, Чудак?
— Лоша.
— И там, долу, беше ужасна. Притеснявах се за всички ви!
— Имахме, проблеми и с племената — това беше най-ужасното. Винаги можеш да си стоиш вътре и да хвърлиш още една цепеница в огъня. Но не ти остава храна, ако крадците се вмъкват в складовете ти…
— Предполагах, че може да се стигне дотам.
— Бдяхме над къщата ти. Нали се сещаш, разбиваха някои от празните…
— Благодаря!
Гаргата присви очи. Домът му бил ли е претършуван? Колко внимателно? Едно щателно претърсване като нищо би разкрило достатъчно доказателства за обесването му. Погледна през прозореца.
— Май ще вали.
— То напоследък само вали. Ако не е дъжд, ще е сняг. Миналата зима наваля дванадесет стъпки. Всички се притесниха. Какво му става на времето?