— Старците казват, че така се случвало след минаването на Великата комета. Няколко години поред зимите биват лоши. Там, във Веслоград, не застудя чак толкова, но имаше ужасно много сняг.
— И тук не беше кой знае колко студено. Просто валя така, че човек да не може да излезе. Направо да се побъркаш! Целите Могилни земи изглеждаха като огромно замръзнало езеро. Едва се различаваше къде се намира Великата могила.
— Хм? Трябва да си разопаковам багажа. Нали нямаш нищо против? Кажи на всички, че съм се върнал. Почти разорен съм, нуждая се от работа.
— Така и ще направя, Гарга!
Старецът проследи от прозореца как Чудака се прибира обратно в казармите на Стражата, като пое по насипа, издигнат след заминаването му. Бяха го построили заради калта отдолу, а и защото Полковник Сладкиша твърдо възнамеряваше да намира работа на хората си. Щом Чудака изчезна, Гаргата се качи на втория етаж.
Нищо не беше пипнато. Прекрасно! Надникна през прозореца към Могилните земи.
Само колко се бяха променили за няколко години! След още толкова човек нямаше да може да ги намери.
Той изсумтя и се вгледа в тях по-внимателно, после извади копринената карта от скривалището й и отново погледна към Могилните земи. След известно време измъкна изпод ризата си петньосани с пот листи и ги разтвори. Носеше ги в пазвата си, откакто ги открадна от университета във Веслоград.
Късно следобеда се изправи, навлече си палтото, взе бастуна, който използваше сега, и излезе навън. Без да обръща внимание на лекия ръмеж, накуцвайки, заджапа през водата и калта, докато стигна до място, откъдето се виждаше великият Трагик.
Както винаги в последно време реката беше придошла. Руслото й продължаваше да се променя. След малко Гаргата изруга, удари един стар дъб с бастуна си и й обърна гръб.
Смрачаваше се все повече и повече и щеше да падне мрак, преди да се прибере у дома.
— Проклети усложнения! — промърмори. — Никога не съм предполагал, че така ще стане! Какво, по дяволите, ще правя сега?
Налагаше се да поеме сериозните рискове — да тръгне по онзи път, който най-много му се искаше да избегне. Истинската причина да замине за Веслоград беше именно вероятната необходимост да прибегне до него.
За пръв път от години той се зачуди дали играта си струва залозите.
Какъвто и път да избереше, щеше да падне мрак, преди да се прибере.
16.
Равнината на Страха
Ако се ядосаш и напуснеш в присъствието на Глезанка, пропускаш доста неща. Брестака, Едноокия, Гоблин, Масльо… всички те обичат да се заяждат с мен и нямаха намерение да ме осветлят за събитията. Бяха накарали и останалите да им играят по свирката. Дори Ловеца, който като че ли ме харесваше и приказваше с мен повече, отколкото с всички останали взети заедно, не изтърва нито една думица. Така че, когато денят настъпи, се качих горе, напълно неосведомен.
Бях опаковал обичайното полево снаряжение. По традиция ние сме тежка пехота, макар че напоследък най-често яздим. Всички сме прекалено остарели, за да влачим по близо петдесет килограма снаряжение. Домъкнах моето до пещерата, която служеше за конюшня и смърдеше като прадядото на всички обори — и открих, че не са оседлали нито един кон. Добре де, имаше един — този на Глезанка.
Конярчето се ухили, когато го попитах какво става.
— Качвай се горе — отвърна то. — Сър!
— Аха? Проклети копелета. Играете си игрички с мен, така ли? Ще ви спипам! И най-добре ще е да започнете да си припомнят кой тук води Аналите! — ругах и мрънках по целия път през безлунния здрач, който витае във входа на тунела. Там открих останалите от братството, вече готови и с леко снаряжение. Мъжете носеха само оръжията си и по една торба сушена храна.
— Какво правиш, Знахар? — попита Едноокия с едва сдържан смях. — Струва ми се, че си помъкнал всичките си вещи. Да не си костенурка? Носиш си къщата на гърба, а?
И Брестака се включи:
— Не се местим, човече! Просто отиваме на малък набег!
— Вие сте отряд садисти, нали го знаете?
Излязох в мъжделивия здрач. На луната й оставаше половин час до залез. В далечината Покорените се рееха в нощта. Тези кучи синове бяха твърдо решени да ни следят отблизо. Още по-наблизо се беше събрала цяла орда говорещи камъни. Изглеждаха точно като гробище насред пустинята — толкова много бяха. Имаше и сума ти ходещи дървета.