Камъните изчезнаха.
Започнах да се чувствам странно. При първото полюляване предположих, че причината е в излитането на кита. Когато летях с Господарката или Ловеца на души и Приносителя на бури, стомахът ми постоянно се бунтуваше. Но сега ми прилошаваше по друг начин. Отне ми известно време да осъзная, че причината е липсата на привична сила — зануляването на Глезанка отслабваше. Бях прекарал в обхвата му толкова време, че ме бе пропило до мозъка на костите…
Какво точно се случваше с нас?
Ами, издигахме се. Усетих полъха на вятъра, а звездите заблестяха мощно. И после целият северен хоризонт внезапно пламна.
Скатовете атакуваха Покорените. Бяха цяло ято и нанесоха напълно изненадващ удар. Без съмнение враговете ни бяха усетили присъствието им, но знаеха, че тварите просто не действат по този начин…
О, по дяволите! — помислих си. — Те ги гонят точно на пътя ни…
И се ухилих. Не на нашия път, а към Глезанка и зануляването й, които междувременно се бяха преместили там, където враговете не очакваха…
Докато ми хрумне тази мисъл, вече бях забелязал проблясъци на отслабващи заклинания, а видях и килимче да се залюлява и да залита в източна посока. Над него гъмжеше от скатове.
Може би Глезанка не беше толкова глупава, колкото предполагах. Тези Покорени можеха да бъдат… покорени в крайна сметка. Дори нищо друго да не станеше както е по план, поне щяхме да сме спечелили по точки.
Да, но какъв всъщност беше планът? Светкавиците осветяваха спътниците ми. Най-близо до мен се намираха Ловеца и Псето Жабоубиец. Куриерът ми се стори отегчен. Но кучето бе нащрек, както не го бях виждал досега — седеше и съзерцаваше пейзажа. Иначе съм го виждал изправено само по време на храна.
Дишаше тежко, изплезило език. Ако беше човек, щях да се закълна, че се хилеше.
Вторият Покорен се опита да впечатли скатовете с мощта си. Те обаче го надминаваха многократно по брой. Пък и под него се движеше Глезанка. Той внезапно влезе в зануляването и падна стремително. Ятото твари се понесе след него.
И двамата Покорени щяха да оцелеят при кацането. Само дето щяха да се озоват насред Равнината, която тази нощ бе готова да хапе. Шансът им да излязат оттам не беше много голям.
Вятърният кит вече се намираше на няколко хиляди стъпки височина и се движеше на север, набирайки скорост. Колко ли път имаше до края на Равнината откъм Ръждоград? Четиристотин километра, вероятно? Прекрасно. Може и да успеем да ги изминем преди зазоряване, но какво ще правим с онези шестдесет, които ни остават отвъд Равнината?
Ловеца подхвана, съвсем тихо отначало, стара песен, пята от поколения войници от северните области. Беше погребална песен, с която се приготвяш за смъртта. Изпълняваха я в памет на онези, които скоро ще загинат. Бях я чувал в Защитника, в бойния строй и от двете страни. Друг глас я поде. После още един и още един… Знаеха я може би петнадесетина от общо четиридесетте ни братя.
Вятърният кит се носеше на север. Далеч под нас Равнината на страха се таеше напълно невидима.
Започнах да се потя, макар че нависоко въздухът беше студен.
17.
Ръждоград
Първото ми погрешно предположение беше, че Хромия ще си бъде вкъщи, когато се появим. Маневрите на Глезанка срещу Покорените премахнаха тази опасност. Трябваше да си спомня, че враговете ни могат да се свързват един с друг на големи разстояния — ум с ум. Хромия и Бенефиций минаха наблизо, докато се движехме на север.
— Залегни! — изписука Гоблин, когато се намирахме на стотина километра от края на Равнината. — Покорен! Никой да не мърда!
Както винаги, старият Знахар се сметна за изключение от правилото — заради Аналите, естествено. Припълзях близо до ръба на гърба на чудовището и надникнах навън в нощта. Далеч под нас две сенки се носеха в посоката, откъдето идвахме ние. Щом ни подминаха, си получих конското и от Брестака, и от Лейтенанта, Гоблин, Едноокия и всички останали, които не пропуснаха да си гризнат късче от мен. Настаних се обратно до Ловеца, който просто се ухили и вдигна рамене.
Той се оживи още повече, когато наближихме действието.
Второто ми погрешно предположение беше, че вятърният кит ще ни остави в края на Равнината. Пак се изправих, щом наближихме, като не обръщах внимание на гадните забележки, които ми се отправяха. Но китът не се спусна надолу — нито тогава, нито още доста време. Започнах да дрънкам глупости, когато заех мястото си до Ловеца.