Мълчаливия остана напълно съсредоточен, но другите двама се превъзнасяха и си прекарваха страхотно. Боях се да не преминат границата и имперските войници да атакуват, водени само от надеждата да ги победят.
Е, нападнаха, но по-късно от очакванията ми. Изчакаха падането на мрака, пък и бяха далеч по-предпазливи, отколкото ситуацията изискваше.
Междувременно над срутените стени на Ръждоград забълва дим. Мисията на Едноокия бе успяла — тайните ни привърженици предприеха опит за отвличане на вниманието. Част от войниците се изтеглиха и побързаха да се приберат, за да овладеят положението.
Когато изгряха звездите, казах на Ловеца:
— Предполагам, че скоро ще разберем дали Лейтенанта е бил прав!
Той ме изгледа озадачено.
Имперските рогове затръбиха и отрядите поеха към стената. Двамата стояхме с лъкове в ръка, търсейки мишени — не беше лесна задача в мрака, макар над нас да сияеше нащърбената луна. И внезапно той ме попита:
— Как изглежда Тя, Знахар?
— Какво? За кого говориш? — Пуснах една стрела.
— Господарката. Казват, че си Я виждал.
— Ахъ. Преди много години.
— Е? Как изглежда? — Той също пусна стрела.
В отговор на звъна на тетивата му се разнесе писък. Ловеца ми се стори абсолютно спокоен — сякаш не съзнаваше, че след минути може да е мъртъв. Подобни неща ми лазят по нервите.
— Горе-долу както очакваш — отговорих му. Какво бих могъл да му кажа? Връзката ми с Нея вече се бе превърнала в бледи спомени. — Твърда като камък, но прекрасна като богиня…
Отговорът не го задоволи. Никога не задоволява питащите, но е най-добрият, на който съм способен.
— Как точно изглежда Тя?
— Представа си нямам, Ловец! Бях изплашен до смърт, а и Тя извъртя някак нещата… Видях млада, прекрасна жена. Само дето подобни се срещат под път и над път.
Лъкът му звънна и отново му отвърна писък. Той сви рамене.
— Просто се чудех! — и започна да пуска стрелите една след друга.
Войниците вече бяха близо.
Кълна се, не пропусна нито веднъж. И аз стрелях, когато видя нещо, но… Той имаше зрение на бухал, а аз различавах само сенки сред сенките.
Гоблин, Едноокия и Мълчаливия правеха всичко, на което са способни. Магиите им шареха бойното поле с краткотрайни проблясъци и писъци. Но и цялата им дарба не стигаше. Стълби опряха в стените. Повечето бяха обръщани веднага, но нападателите нахлуваха с дузини. Следваха ги други, още по-многобройни. Пръсках стрели в мрака — почти наслуки — и колкото се може по-бързо, след което извадих меча си.
И останалите сред братята ни сториха същото.
Лейтенанта се провикна:
— Тук е!
Хвърлих поглед към звездите. Да! Огромна сянка се беше появила над главите ни и се спускаше. Лейтенанта се оказа прав в предположението си.
Сега трябваше само да се качим на гърба на кита.
Някои от по-младите хукнаха към парадния плац. Отстъплението им не се забави нито от проклятията на Лейтенанта, нито пък от ръмженето и заплахите на Брестака, така че предводителят ни нареди и на останалите да ги последват.
Гоблин и Едноокия пуснаха нещо отвратително. В първия момент си помислих, че са призовали някой жесток демон. Изглеждаше повече от кошмарно и със сигурност спря атаката на имперските войски. Но, както и по-голямата част от магиите им, беше просто илюзия, не материална твар. Врагът скоро се усети, но вече си бяхме спечелили нужното време. Нашите стигнаха плаца, преди войниците да се вземат в ръце. Отвъд стената се разнесоха триумфални викове — противниците със сигурност ни бяха хванали натясно.
Стигнах до вятърния кит, още щом той кацна. Мълчаливия сграбчи ръката ми, когато тръгнах да се катеря по него. Посочи ми вързопите с ръкописите, които бяхме събрали от казармите.
— О, проклятие! Няма време!
По време на моментното ми колебание нашите не спряха да се изкачват покрай мен. Накрая метнах меча и лъка си и започнах да прехвърлям вързопите на Мълчаливия, който пък ги подаваше на някой друг по-нагоре.
Глутница имперски войници се хвърли към нас. Посегнах към захвърления си меч, но не можах да го достигна навреме и си помислих: „О, мамка му, не тук!“.
Ловеца пристъпи между мен и нападателите. Острието му беше като извадено от легендите. Уби трима за време колкото да примигнеш и рани още двама, преди враговете ни да решат, че са се сблъскали с някаква свръхестествена сила. Той пое в атака, макар че все още го превъзхождаха по брой. Досега не бях виждал меч да се използва с такова умение, стил, пестеливост на движенията и грация. Беше като част от него, продължение на тялото му. Нищо не би могло да му устои. Точно в този миг бях готов да повярвам в старите легенди за магически остриета.