— Ще стане. Стига, разбира се, последната могила да е на Лунното куче!
Въздъхна, облегна се на стола и затвори очи.
Сънят започна незабавно. И някъде в средата му той се озова изправен срещу зелени змийски очи. Мъдри, жестоки и подигравателни очи. Стреснат, се събуди.
— Татко, тук ли си?
— Аха. Качвай се!
Стенсил се намърда в стаята. Изглеждаше ужасно.
— Какво е станало?
— Могилните земи… Призраците крачат!
— Така правят, когато кометата се приближи. Но не очаквах да започне толкова рано. Сигурно този път е много силна, което обаче не е причина да се стряскаш!
— Не е заради това, очаквах го и мога да се справя. Не. Заради Бесанд и Мен Фу е.
— Какво за тях?
— Ами, Мен Фу се опита да влезе в Могилните земи с амулета на Стражата.
— Прав бях значи! Това малко… Продължавай!
— Той беше на разкопките, носеше амулета и изглеждаше изплашен до смърт. Видя ме да идвам и хукна по склона. Когато стигна там, където навремето е бил ровът, Бесанд изникна от нищото. Крещеше и размахваше меч. Мен Фу побягна отново. Наблюд… бившият Наблюдател се затича наравно с него. Там е доста светло, но им изгубих следата, когато заобиколиха могилата на Оплаквача. Бесанд сигурно го е хванал, защото ги чух да крещят и да се търкалят в храстите. После започнаха писъците…
Стенсил млъкна. Боманц търпеливо го изчака да продължи.
— Не знам как да го опиша, тате! Никога не съм чувал такива звуци, а призраците се струпаха на могилата на Оплаквача. Доста време продължи. После писъците започнаха да се приближават…
Синът му, заключи антикварят, беше много стреснат. Държеше се като човек, видял изтръгнати от корен основните си вярвания. Странно.
— Продължавай!
— Видях Бесанд. Носеше амулета, но той не му помогна. Не успя да мине през рова. Изтърва го и призраците му се нахвърлиха. Мъртъв е, тате! Стражата вече е там до последния човек… но нищо не могат да направят, само зяпат. Наблюдателят не им е дал амулети, така че да го приберат…
Боманц скръсти ръце на масата и се взря в дланите си.
— Значи сега разполагаме с двама мъртъвци. Трима, като броим онзи от снощи. Колко ли ще имаме до утре вечер? Ще ми се наложи ли да се сблъскам с цял отряд нови призраци?
— Утре през нощта ли смяташ да го направиш?
— Точно така. След като Бесанд вече го няма, няма и причина да отлагаме. Или има?
— Тате… може би не бива. Може би познанията за тях трябва да си останат заровени в земята…
— Какво става? Синът ми преповтаря собствените ми колебания?
— Тате, нека не се караме! Май бях прекалено настоятелен, а сгреших. Знаеш за Могилните земи повече от мен!
Боманц се взря в Стенсил. Заяви доста по-гордо, отколкото се чувстваше:
— Ще го направя. Време е да премахнем съмненията и да се захванем за работа. Ето го списъка. Виж дали има изисквания, които да съм пропуснал!
— Тате…
— Не спори с мен, синко!
Беше му отнело цяла вечер да свали маската на мизерния Боманц и да извади на повърхността магьосника, когото бе скрил тъй отдавна и толкова умело. Но сега бе облякъл мантията му.
Отиде до полицата, където стояха няколко привидно незабележителни предмета. Крачеше по-изправен от обикновено, движеше се по-пестеливо и по-бързо. Започна да струпва вещите на масата.
— Когато се върнеш във Веслоград, кажи на старите ми съученици какво е станало с мен! — и се усмихна загадъчно.
Спомняше си неколцина, които биха се разтреперили дори сега, ако разберат, че е седял на коляното на Господарката. Той никога не забравяше и не прощаваше. А те го познаваха прекрасно.
Бледността на Стенсил бе отминала. Сега изглеждаше несигурен. Баща му не бе показвал истинското си лице още отпреди раждането му и той никога не го беше виждал такъв.
— Смяташ да отидеш там ли, тате?
— Ти донесе най-важните новини: Бесанд е мъртъв, Мен Фу — също. Стражата няма да има време за нас.
— Но… Мислех си, че той ти е приятел!
— Бесанд ли? Той нямаше приятели. Имаше само мисия… Какво зяпаш?
— Мисия ли?