— Няма — обеща младежът.
Баща му се усмихна, като го видя колко ентусиазиран тръгва. Същото беше и при тях, с Жасмин, макар и преди много време.
Като продължение на неговата мисъл, жена му отбеляза:
— Прелестно момиче! Стенс е късметлия!
— Благодаря! — обади се Побойника. — И ние мислим, че тя е късметлийка!
Любопитка се намръщи. Боманц си позволи крива усмивка. Малката май харесваше Стенсил.
— Тристранна игра? — предложи. — Ще се редуваме да играем с липсващата страна, докато някой отпадне!
Той остави шансът да си пробие път със заровете на играчите, но за „липсващия“ вадеше само петици и шестици. Любопитка загуби първа и пое тази страна. Жасмин, изглежда, се забавляваше, а момиченцето се разписка радостно, когато победи.
— Слава, спечелих! — възкликна щастливо, щом сестра й и Стенсил се върнаха. — Победих ги!
Младежът погледна към дъската, а после и към баща си.
— Не се дадох без съпротива! — побърза да уточни Боманц. — Тя просто имаше късмет със заровете!
Стенсил се усмихна недоверчиво, а Слава заяви:
— Стига толкова, Любопитке! Време е за сън. Това не ти е големият град. Тук хората си лягат рано-рано!
— О-о… — момиченцето не беше доволно, но си тръгна.
Боманц въздъхна. Да общуваш с хората, си беше тежка работа.
Сърцебиенето му се ускори в предвкусване на нощното му занимание.
Стенсил приключи с третия прочит на писмените му инструкции.
— Схвана ли? — попита го Боманц.
— Така мисля.
— Точното определяне на времето не е особено важно, стига да закъснееш, а не да подраниш. Ако смятахме да призовем някой проклет демон, щеше да учиш наизуст репликите си цяла седмица!
— Реплики ли? — Стенсил нямаше друга работа, освен да внимава за свещите и да наблюдава положението. Беше тук да помага на баща си да се забърка в неприятности.
Боманц прекара последните два часа в неутрализиране на заклинанията по пътеката, която смяташе да извърви. Името на Лунното куче беше попадение в десетката.
— Отворена ли е? — поинтересува се Стенсил.
— И то широко. Направо те привлича! По-нататък ще те оставя и ти да я извървиш!
Боманц си пое дълбоко дъх и издиша. Огледа стаята. Все още го гризеше усещането, че е забравил нещо важно, но нямаше и смътна идея какво може да е то.
— Добре! — Настани се в стола си и затвори очи. Промърмори: — Дъмни. Ъм мюджи дъмни. Хайкон. Дъмни. Ъм мюджи дъмни…
Стенсил нарони билки в димящия мангал с въглища и стаята се изпълни със смрадлив дим. Боманц се отпусна и остави летаргията да го обладае изцяло. Постигна бързо отделяне, зарея се и се понесе под гредите на тавана. Наблюдаваше Стенсил. Момчето му се стори обещаващо.
След това провери връзките си с тялото — бяха отлични. Чудесно! Чуваше и с духовните си, и с физическите си уши. Изпробва двойствеността още малко, докато се рееше надолу по стълбите. Долавяше съвсем ясно всеки звук, издаван от Стенс.
Поспря в магазина да погледа Слава и Любопитка. Завиждаше им за младостта и невинността.
Навън сиянието на кометата изпълваше нощта. Боманц ясно усети силата й да се лее над земята. Колко ли по-забележително щеше да стане зрелището по времето, когато тя навлезеше в пика на захода си?
И, внезапно тя се озова пред него. Примамваше го. Той отново прегледа връзките си с плътта. Да, все още беше в транс. Не сънуваше и дори смътно му призляваше.
Тя го поведе към Могилните земи, следвайки отворената от него пътека. Той се рееше над значителната сила, заровена там, но далеч от мощта, излъчвана от побитите камъни и фетишите. Гледани от духовната му същност, те приемаха формата на зловещи, ужасяващи чудовища, вързани на къси вериги.
В Могилните земи гъмжеше от Призраци, които виеха покрай Боманц и се опитваха да разрушат заклинанието му. Силата на кометата и мощта на предпазните заклинания се обединяваха в буря, която направо го смазваше. Колко ли са били могъщи древните, запита се той, та всичко това да оцелее чак до днес?
Заедно с водачката му се приближиха до мъртвите войници, представяни от пешките на картата му. Стори му се, че долавя стъпки зад гърба си… Погледна назад, не видя нищо и осъзна, че чува Стенсил да ходи из къщи.
Предизвика го призракът на един крал. Омразата му беше вековна и неспирна като пулсиращия прилив върху студен, черен бряг. Той го заобиколи внимателно.