В лицето му се взираха разкошни зелени очи. Древни, мъдри, безмилостни очи — арогантни, подигравателни и съблазнителни. Драконът оголи зъби в ръмжене.
Това е то, помисли си Боманц. Нещото, което пропуснах… Но не. Драконът не би могъл да го докосне. Той усещаше раздразнението му и убеждението му, че ще представлява вкусна хапка, ако беше в плът. Побърза след жената.
Никакви съмнения за това коя е — Господарката, разбира се. Тя също се бе опитвала да го достигне, тъй че най-добре беше да внимава. Тя искаше да получи нещо повече от един благодарен ученик.
Влязоха в криптата. Беше масивна и просторна, изпълнена с най-разнообразни дреболии, съставяли живота на Властелина. Съвсем очевидно не бе живял спартански.
Боманц последва жената около купчина мебели и откри, че е изчезнала.
— Къде…
И тогава ги видя. Един до друг, на отделни каменни постаменти. Покрити. Обвити от припукващи, бучащи енергии. Недишащи, но не и предадени на разложението на плътта. Изглеждаха застинали, изпълнени с пренебрежение към времето.
Легендите преувеличаваха съвсем леко. Дори в това състояние Господарката оставяше незабравимо впечатление!
Скастри се сам:
— Бо, синът ти е пораснал!
Но въпреки това му се искаше да се изправи на задни крака и да вие като разтреперано от страст и лъст пале.
Отново чу стъпки.
Проклет да е Стенсил! Не може ли да стои на едно място? Вдига шум като за трима души!
Жената отвори очи. На устните й се изписа прелестна усмивка и Боманц забрави за сина си.
Добре дошъл — обади се глас в главата му. — Дълго време чакахме, не е ли така?
Вцепенен до оглупяване, той просто кимна.
Следяхме те. Да, виждам всичко в тази забравена от бога пустош. Опитах се да ти помогна, но препятствията бяха твърде много и твърде силни. Тази проклета Бяла роза! Тя не беше глупачка!
Боманц погледна към Властелина. Този огромен, прекрасен войн император продължаваше да спи. Завидя му за физическата красота.
Спи дълбок сън.
Подигравка ли долавяше? Не можеше да разбере какво е изписано на лицето Й. Сиянието беше твърде силно, за да различи изражението Й. Подозираше, че същото е важало и за мнозина мъже, и че е истина, че Тя е била реалната движеща сила в основата на Владичеството.
Бях. И следващия път…
— Следващия път ли?
Смях го заля като песента на вятърни чанове на лек бриз.
Ти дойде да се учиш, магьоснико! Как ще се отплатиш на учителката си?
Ето за този миг бе копнял цял живот. Триумфът му се разстла пред него. Само още едно оставаше…
Ти си умел. Беше толкова предпазлив и толкова много време ти отне, че дори онзи Наблюдател те подцени. Възхищавам ти се, магьоснико!
Трудната част. Да подчини тази твар на волята си.
Отново смехът като звън на вятърни чанове.
Не смяташ да сключваме сделка ли? Имаш намерение да ме заставиш ли?
— Ако се наложи.
И няма да ми дадеш нищо в замяна?
— Не мога да ти дам онова, което искаш!
Отново смях. Смях като звън на сребърни камбанки.
Не можеш да ме заставиш.
Боманц вдигна въображаемите си рамене. Тя грешеше, защото той разполагаше с начин. Беше попаднал на него в младостта си, незабавно бе разпознал значението му и бе тръгнал по дългата пътека, която го отведе до този миг.
Беше открил ключ. Разгада кода и това му даде бащиното име на Господарката — име, често срещано в историята на предвладическите времена. Обстоятелствата посочваха, че една от няколкото дъщери в семейството се е превърнала в съпругата на Властелина. Малко историческа детективска работа помогна да се уточни коя точно.
Така че той беше разгадал тайна, озадачавала хиляди в течение на стотици години.
Като знаеше истинското Й име, притежаваше и властта да подчини Господарката на волята си. В магьосническия занаят истинското име е идентично със самата вещ…
Идваше ми да крещя от разочарование. Очевидно кореспондентът ми беше привършил писмото точно на ръба на онова същото откровение, което търсех през всичките изминали години. Проклето да е черното му сърце!