Този път имаше и послепис, малка добавка към самата история. Авторът на писмото беше надраскал нещо, подобно на пилешки следи. Нямах съмнение, че са някакъв опит да осъществи връзка с мен, но не успях да ги разгадая.
Както винаги в края на писмото липсваше подпис или име на изпращача.
20.
Могилните земи
Дъждът така и не спря. През повечето време просто ръмеше, а когато денят се очертаваше особено добър, ръмежът се свеждаше до лека мъгла. Но винаги имаше влага. Въпреки това Гаргата излезе от къщи, макар че често се оплакваше от болките в крака си.
— Ако времето те притеснява, защо стоиш тук? — попита Чудака. — Ти каза, че според теб децата ти живеят в Опал. Защо не идеш там и не ги потърсиш лично? Най-малкото климатът ще е по-поносим!
Въпросът изглеждаше напълно разумен и сега дойде ред на Гаргата да измисли убедителен отговор. Още не беше намерил такъв, който да задоволява него самия, да не говорим за враговете, които биха могли да го подпитат.
Не съществуваше каквото и да е, от което да се бои. В един друг живот, като различен човек, бе предизвикал самите адски страшилища, без да се уплаши. Мечове и магии, и смърт — нищо не можеше да го трогне. Само хората и любовта го ужасяваха.
— Навик ми е, предполагам — отвърна. Слабо, доста слабо! — Може би бих могъл да живея във Веслоград. Може би. Не се оправям добре с хората, Чудак! Не ги харесвам особено. Не бих понесъл Градовете на скъпоценните камъни. Казвал ли съм ти, че съм ходил там?
Чудака беше чувал този разказ вече няколко пъти. Подозираше, че Гаргата е бил там повече от веднъж. Предполагаше дори, че някой от Градовете на скъпоценните камъни е истинският дом на странния му приятел.
— Аха. Когато започнала голямата Бунтовническа кампания в Защитника. Каза ми, че си видял Кулата по пътя натам.
— Точно така. Вярно, разказвал съм ти! Спомените ми убягват. Та, за градовете — не ги харесвам, хлапе, не ми допадат. Твърде много хора има. Понякога и тук са прекалено много. Например, когато дойдох в началото… Но напоследък е добре. Почти добре. Може би без мярка се шуми и говори за немъртвия, който лежи там… — Той обърна глава към Великата могила. — Но иначе е горе-долу добре. Мога да разговарям с неколцина от вас, момчета. Никой друг не ми трябва.
Чудака кимна. Мислеше, че разбира, без същевременно да го разбираше. Познаваше и други стари ветерани — почти всички си имаха странности.
— Хей! Гарга! А докато беше там, попадал ли си на Черния отряд?
Гаргата замръзна, стреснат до такава степен, че младият войник се изчерви.
— Ъъъ… Какво има, Гарга? Нещо лошо ли казах?
Старецът продължи устремно напред. Накуцването не забавяше гневно ускорената му крачка.
— Странно, все едно ми четеш мислите! Да, попаднах на тях. Много лоши хора са. Много, много лоши!
— Баща ми ми е разказвал за тях. Вървял е с тях по време на дългото отстъпление към Чар. Мъжеград, Вятърния окръг, Стълбата на сълзите, всичките онези битки. Когато го пуснаха в отпуска след сблъсъка в Чара, се прибра у дома. Разказваше ужасни неща за онези момчета.
— Тази част съм я пропуснал. Изоставиха ме в Розоград, когато Видоменителя и Хромия изгубиха сражението. С кого е бил баща ти всъщност? Не си ми разказвал особено много за него!
— С Нощна сянка. А за татко не говоря, понеже не се разбираме.
Гаргата се усмихна:
— Синовете рядко се разбират с бащите си. А всъщност им говори гласът на опита.
— Твоят пък какво е направил?
Гаргата се разсмя:
— Беше фермер… Поне нещо такова. Но предпочитам да не говоря за това.
— Какво правим двамата тук, Гарга?
Препроверяваме проучванията на Боманц. Само че не би могъл да каже това на хлапето, нито пък се сещаше за смислена лъжа.
— Разхождаме се в дъжда.
— Гарга…
— Не може ли да млъкнеш за малко, Чудак? Моля те!
— Ами добре.
Гаргата с куцукане измина целия път около Могилните земи, като запазваше почтително разстояние и никога не се държеше очебийно странно. Не използваше оборудване — това би докарало Полковник Сладкиша на бегом. Вместо това правеше справки с картата на магьосника в главата си. Чудото сияеше там със собствен живот — всички тези странни телекурски символи, които блестяха, диви и опасни… Изучавайки останките от Могилните земи, той намери само една трета от отбелязаното на картата. Останалите елементи бяха разрушени от времето и климата.