Светът изглеждаше различно, а всеки предмет имаше своя уникална аура. Стори му се трудно да се съсредоточи върху основната си задача.
Достигна до границата на Могилните земи. Потрепери под удара на старите накъсани заклинания, които крепяха оковани Властелина и няколко от по-незначителните му подчинени. Каква мощ само! Внимателно обиколи периметъра и откри отворената от Боманц пътека, все още незаличена напълно.
Прекрачи границата.
Веднага привлече вниманието на всички духове — добри и лоши — оковани в Могилните земи. Бяха много повече от очакваното. Много повече, отколкото картата на магьосника показваше. Тези символи на войници, заобикалящи Великата могила… Те не бяха статуи. Бяха мъже, воини на Бялата роза, които са били поставени като отвъдна стража, вечно на пост между света и чудовището, което се готви да го погълне. Колко ли са били жертвоготовни, за да се посветят на тази кауза!
Пътят криволичеше между някогашните гробници на Покорените, външния кръг, вътрешния кръг… обикаляше.
В рамките на вътрешния кръг Гаргата видя истинските форми на няколко от по-дребните чудовища, служили на Властелина. Пътеката се простираше като следа от бледа сребърна омара. Зад него омарата се сгъстяваше — преминаването му подсилваше самия път.
Напред го очакваха по-силни заклинания. И всички онези, които бяха легнали в земята, за да обсадят Властелина. А след тях беше и най-големият кошмар — драконовата твар, която на картата на Боманц се бе свила около криптата в сърцевината на Великата могила.
Духовете му крещяха на телекуре, учикуре и на езици, които той не познаваше, и на диалекти, подобни на някои днешни наречия. И всички до един го проклинаха. Той ги подмина. Там, в криптата под най-голямата могила, се намираше една твар. Трябваше да провери дали лежи неспокойно, както подозираше.
Драконът. О, в името на всички несъществували богове, драконът беше истински! Истински, жив, от плът… но все пак усети призрачния нашественик и го видя. Сребърната следа криволичеше покрай челюстите му, през една цепнатина между зъбите и опашката. Драконът посегна на Гаргата с осезаема мощ, но това не можа да го спре.
Нямаше повече пазачи. Оставаше само криптата. И чудовището човек в нея бе оковано. Беше преживял най-страшното…
Старият дявол би трябвало да спи. Та нали Господарката го бе победила при опита му да избяга през Хвойноград? Нали го бе върнала в гроба?
Гробницата изглеждаше досущ като стотици други по света — е, може би малко по-богаташка. Бялата роза беше положила противниците си в гроба с вкус. Нямаше саркофази обаче. Ето. Онази празна маса бе смъртното ложе на Господарката.
На другата лежеше спящ мъж. Грамаден мъжага, а и красавец, но носеше знака на звяра в себе си дори и в полусмъртта. На лицето му бяха изписани гореща омраза и ярост от поражението.
Така значи. Подозренията му бяха безпочвени. Чудовището наистина спеше…
Властелинът се надигна. Усмихна се. Усмивката му беше най-кошмарното нещо, което Гаргата бе виждал някога. После немъртвият протегна ръка за приветствие и старецът побягна.
По петите му се понесе подигравателен смях.
За Гаргата паниката беше почти непозната емоция. Рядко я бе изпитвал и не можа да я овладее. Само смътно осъзнаваше, че подминава дракона и изпълнените с омраза духове на войниците на Бялата роза. Смътно усещаше присъствието на тварите на Властелина зад гърба си, до една виещи от наслада.
Но дори в сляпата си паника той се придържаше към едва видимата пътека. Само една грешка направи…
Но тя беше достатъчна.
Над Могилните земи се развихри буря. Беше най-страшната в историята досега. Светкавици се сблъскваха с яростта на небесни армии, въоръжени с боздугани, копия и мечове от огън, с които ковяха небето и земята. Пороят беше непрестанен и неустоим.
Мощна светкавица порази Могилните земи. Пръст и храсталаци полетяха на стотици метри във въздуха. Земята потрепери. Вечната стража награби ужасена оръжията си — всички мислеха, че старият дявол е разбил оковите си.
В Могилните земи две грамадни сенки — едната четирикрака, а другата двукрака — се оформиха в остатъчното сияние от удара на светкавицата. След миг и двете се понесоха по криволичеща пътека, без да оставят следи по водата или калта. Подминаха края на Могилните земи и побягнаха към гората.
Никой не ги видя. Когато Стражата стигна Могилните земи, понесла оръжия и фенери, пък и страха си като огромен оловен блок, бурята беше отслабнала. Светкавиците бяха прекратили неудържимата си борба и дъждът бе стихнал до нормалното.