Тя ме прегърна силно, отстъпи и подаде знак:
Аз не съм Бялата роза, Знахар. Тя е мъртва от четири века. Аз съм Глезанка.
— Враговете ни те наричат Бялата роза, а също и приятелите ни. В това име се крие сила… — Размахах писмата. — Ето за това става дума. За едно име. Както са те нарекли, такъв ставаш!
Аз съм Глезанка! — настоя тя.
— За мен — вероятно да. За Мълчаливия и за неколцина други. Но за целия свят ти си Бялата роза, надеждата и спасението!
Тогава ми хрумна, че едно име липсва. Онова, което бе носила Глезанка, преди да се превърне в дете на Отряда. Винаги я бяхме наричали по прякор, защото така й казваше Гарвана. А дали той знаеше рожденото й име? Дори и така да е, това вече нямаше значение. Ако Глезанка изобщо помнеше как всъщност се казва, то беше последният жив човек, въоръжен с това опасно познание — и беше в безопасност. Селото, където я намерихме изнасилвана от войниците на Хромия, не бе от онези, които пазят писмени сведения.
Върви! — даде ми знак тя. — Търси. Мисли. И вярвай! Скоро все някъде ще откриеш търсеното!
22.
Равнината на Страха
В крайна сметка се завърнаха и нашите братя, които напуснаха Ръждоград при бягството на страхливия вятърен кит. Научихме, че Покорените са се измъкнали от Равнината и били изключително вбесени, тъй като оцеляло само едно от летящите килимчета. Нападението им щеше да бъде отложено, докато подменят транспортните им средства. А килимите са сред най-големите и най-трудни за изработване магически вещи. Подозирам, че Хромия имаше доста да се оправдава пред Господарката.
Привлякох Едноокия, Гоблин и Мълчаливия в разширения си проект. Аз превеждах, а те вадеха съответните имена и ги сглобяваха в таблици. Кабинетът ми заприлича на претъпкана заешка дупка, а докато помощниците ми се намираха при мен и дните ми се превърнаха в малък ад, понеже Гоблин и Едноокия си бяха изработили определен начин на живот извън зануляването на Глезанка. Постоянно се караха един с друг.
А аз започнах да сънувам кошмари.
Една вечер — отчасти в резултат от това, че не бяха пристигали следващи куриери и отчасти като странична тема за размисъл, та Едноокия и Гоблин да спрат да ме подлудяват — предизвикателно заявих:
— Вероятно ще се наложи да напусна Равнината. Можете ли да направите нещо, та да не привличам специално вниманието?
Те бяха пълни с въпроси и им отговорих колкото се може по-честно. Двамата магьосници също напираха да дойдат, сякаш пътуването на запад беше вече факт. Отвърнах:
— Няма начин да ви взема. Да се дърлите на главата ми две хиляди километра? Ще се самоубия още преди да излезем от Равнината! Или ще убия някой от вас, което и бездруго вече планирам.
Гоблин изписука, преструвайки се на ужасен до дън душа. Едноокия се обади:
— Само да ме приближиш и ще те превърна на гущер!
Изхилих се подигравателно:
— Ти едвам обръщаш храната на говно!
Гоблин се изкиска.
— Пилетата и кравите се справят по-добре от него. Техният тор поне е плодотворен!
— И на теб не съм ти дал правото да говориш, изтърсак! — прекъснах го.
— Май става докачлив на стари години — отбеляза Едноокия. — Сигурно е от ревматизма. Болят ли те кокалите, Знахар?
— Ако продължи в този дух, ревматизмът ще е най-малкият му проблем! — обеща жаболикият магьосник. — Предостатъчно ми е неприятно, че трябва да се разправям с теб. Но ти поне си предсказуем!
— Така ли?
— Досущ като времето.
Ето че пак започваха! Хвърлих на Мълчаливия умолителен поглед, но този кучи син не ми обърна внимание.
На следващия ден Гоблин нахлу с лукава усмивка.
— Взехме определено решение, Знахар! В случай че тръгнеш на поклонение.
— И какво е то?
— Ще ни трябват амулетите ти.
Имах два, които ми бяха дали още преди много години. Според идеята единият трябваше да ме предупреждава за приближаването на Покорен. Все още вършеше добра работа. Другият беше защитен, но и помагаше на братята ми магьосници да ме откриват на голямо разстояние. Мълчаливия го беше проследил онзи път, когато Ловеца на души ни прати с Гарвана да устроим засада на Хромия и Шепота в Гората на облака — тогава сакатият Покорен се опита да мине на страната на Бунтовниците.