Беше много отдавна и много далеч оттук. Спомени на един по-млад Знахар…
— Ще направим някои промени, та да не може да бъдеш откриван с магия. Хайде, дай ми ги! По-късно ще излезем навън да ги изпробваме!
Огледах го с присвити очи.
Той обясни:
— Ти също трябва да излезеш. Ще ги проверим, като се опитаме да те намерим.
— Така ли? Звучи ми като глупаво извинение, за да ме измъкнете извън зануляването.
— Може и тъй да е… — и се ухили.
Във всеки случай Глезанка хареса предложението. На следващата вечер тръгнахме нагоре по течението на потока, като подминахме Старото бащинско дърво.
— Изглежда ми малко напрегнат — отбелязах.
— Удари го крайчецът на заклинание на Покорен по време на бъркотията — обясни Едноокия. — Не мисля, че му е харесало!
Старото дърво подрънка с листа. Спрях и се загледах в него. Беше на хиляди години — дърветата в Равнината растат много бавно. Само какви тайни криеше!
— Хайде, Знахар! — повика ме Гоблин. — Старият бащица не говори! — и се ухили жабешката.
Познаваха ме твърде добре. Знаеха, че когато се изправя пред нещо старо, неизменно се чудя какви ли чудеса е виждало. Проклети да са и двамата!
Отклонихме се от руслото на около десет километра от Дупката и закрачихме на запад през пустинята, където коралите бяха особено гъсти и опасни. Предполагам, наброяваха към петстотин вида, израсли на рифове толкова сближени, че през тях почти не можеше да се мине. Изобилието от цветове беше невероятно. Пръстчета, гъбки, клонки от корал — всички те се извисяваха на близо тридесет стъпки във въздуха. Винаги се изумявам от това, че вятърът не ги прекършва.
На една малка пясъчна площадка, заобиколена от корал, Едноокия даде знак за спиране.
— Стига ни толкова. Тук ще сме в безопасност.
Не бях съвсем сигурен. Скатове и подобни на птици твари ни следваха през цялото време. Никога не бих им се доверил напълно.
Много, много отдавна — след битката при Чар — Отрядът прекоси Равнината по пътя си към новото назначение на изток. Видях да се случват кошмарни неща и не мога да забравя тези спомени.
Гоблин и Едноокия си играеха игрички, но се занимаваха и с работата си. Напомняха ми на жизнени деца: винаги се забъркват в нещо, просто за да си намират занимание. Легнах по гръб и се загледах в облаците. Много скоро заспах.
Събуди ме Гоблин и ми върна амулетите.
— Смятаме да поиграем на криеница — заяви. — Даваме ти малко преднина. Ако сме свършили всичко както трябва, няма да успеем да те намерим!
— Да, страхотно! — отвърнах. — Самичък, там някъде, да се скитам загубен…
Просто му се подигравах. Бях способен да намеря Дупката. Като гнусна практическа шегичка се изкушавах да се запътя право натам.
Но все пак ставаше дума за работа.
Насочих се към горите на югозапад. Прекосих пътеката за западните краища и се скрих сред кротките ходещи дървета. Едва след падането на мрака се отказах да чакам повече. Върнах се обратно до Дупката, като се питах какво ли е станало със спътниците ми. С пристигането си стреснах стражата.
— Гоблин и Едноокия дойдоха ли?
— Не. Мислех, че са с теб!
— Бяха… — Загрижен, слязох долу и потърсих за съвет Лейтенанта.
— Върви ги намери! — каза ми той.
— И как?
Погледна ме така, все едно съм малоумен.
— Ами остави глупавите си амулети, излез извън зануляването и чакай!
— Вярно! Добре!
Тъй че се върнах обратно навън и тръгнах по течението на потока, като си мърморех под нос. Краката ме боляха. Не бях свикнал да вървя толкова дълго пеша, но си казах, че е полезно. Трябва да съм във форма, ако в крайна сметка се стигне до пътуване до Веслоград.
Добрах се до края на кораловите рифове.
— Едноок! Гоблин! Тук ли сте?
Никакъв отговор.
Нямах обаче намерение да тръгна да ги търся. Коралите щяха да ме убият за едното нищо. Завих на север, като приех, че двамата ни магьосници са се отдалечавали от Дупката. На всеки няколко минути прикляках с надеждата да зърна силуета на някой говорещ камък. Те щяха да знаят какво е станало с партньорите ми.
За миг видях с ъгълчето на окото си проблясък и движение и, без да мисля, хукнах натам, като предположих, че Гоблин и Едноокия пак се дърлят. Но като се загледах, открих, че в далечината вилнее буря на промяната.
Незабавно спрях, припомняйки си със закъснение, че нощем в Равнината бърза само смъртта.