Имах късмет. На няколко крачки от мен пясъкът ставаше гъбест и рохкав. Приклекнах, загребах една шепа и го подуших. Все още миришеше на отдавнашна смърт. Предпазливо отстъпих назад. Кой знае какво лежи скрито под този пясък!
— По-добре се настани някъде и дочакай изгрева! — промърморих на себе си. Вече не бях сигурен къде се намирам.
Открих няколко канари, които да ме скрият от вятъра, забелязах и малко храсти за подпалки, така че вдигнах лагера си там. Огънят служеше по-скоро да обяви присъствието ми пред зверовете, отколкото да ме топли. Нощта не беше студена, но паленето на огън е символичен жест на открито.
Щом пламъците се издигнаха, видях, че това място е било използвано и преди. Камъните бяха потъмнели от дима. Местни аборигени най-вероятно — скитат се на малки групи. Пътищата ни рядко се пресичат с техните, пък и те не се интересуват от битките по света.
След около два часа клепачите ми натежаха и, колкото и да се опитвах да си държа очите отворени, неусетно заспах.
Кошмарите не ме пропуснаха — и ме намериха незащитен от амулетите и от зануляването.
Така че Тя дойде.
Бяха минали години. Последния път се яви да ми съобщи за поражението на съпруга си в аферата в Хвойноград.
Златист облак като танцуващи в слънчев лъч прашинки; всеобхватното усещане, че си буден, докато спиш; спокойствие и страх едновременно; неспособност да се движиш — всичките стари симптоми.
В облака се оформи прекрасна жена — бленувана красавица от сънищата, която се надяваш да срещнеш някой ден, но знаеш, че нямаш шанс. Не мога да опиша дрехите й, ако изобщо бе облечена. Цялата ми вселена се състоеше от лицето Й и от ужаса, който присъствието Й вдъхваше.
Усмивката Й изобщо не беше студена. Много отдавна, по определени причини, тя се бе заинтересувала от мен. Предполагам, че още пазеше част от доброто си отношение и старото привличане… Горе-долу същите чувства, каквито човек изпитва към отдавна умрял домашен любимец.
— Лечителю!
Бриз в тръстиките по брега на езерото на вечността. Шепот на ангели. Но нито веднъж звученето на гласа Й не бе успяло да ме накара да забравя реалността.
Нито пък Тя бе проявила прекомерна настоятелност в желанието си да ме съблазни както с обещания, така и със самата себе си. Това бе една от причините да смятам, че изпитва някаква привързаност. Когато ме използваше, го правеше безапелационно.
Не можех да Й отговоря.
— В безопасност си. Много отдавна — по твоето времеизмерване — казах, че ще поддържаме връзка. Но нямах възможност, защото ти ме отряза. Опитвам да стигна до теб от седмици!
Което обясняваше кошмарите.
— Защо? — изписуках като Гоблин.
— Ела при мен в Чар. Стани мой историк!
Както винаги, когато Тя се свързваше с мен, бях озадачен. Тя сякаш ме разглеждаше извън битката, но все пак като част от нея. Там, на Стълбата на сълзата, в навечерието на най-ужасната магическа схватка, която някога съм виждал, дойде да ми обещае, че няма да пострадам. Изглеждаше заинтригувана от по-незначителната ми роля като Хроникьор на Отряда. Тогава и настоя да записвам събитията както се случват, без да се старая да угодя някому. Така и бях направил, поне в рамките на собствената си субективност.
— Котелът скоро ще заври, лечителю! Твоята Бяла роза е умела. Атаката й зад гърба на Хромия беше страхотен удар, но незначителен в по-голям мащаб. Не си ли съгласен?
Как бих могъл да споря? Съгласих се.
— Както шпионите, без съмнение, са ви докладвали, пет армии са в готовност да прочистят Равнината на страха. Това са странни и непредсказуеми земи. Но няма да издържат, когато тръгнем срещу тях!
Отново не исках да споря, защото Й вярвах. Можех само да сторя онова, за което Глезанка говореше толкова често — да печеля време.
— Може да останеш изненадана!
— Може би. Но съм включила изненадите в плановете си. Излез от студения си затвор, Знахар! Ела в Кулата и стани мой хроникьор!
Беше най-близкото до съблазън нещо, което Тя си бе позволявала. Говореше на част от мен, която не разбирах — част, почти готова да предаде събратята, с които вървях от десетилетия. Ако поемех по този път, щях да науча толкова много! Толкова отговори щяха да ми се разкрият! И любопитството ми за безброй неща да бъде задоволено…
— Ти ни избяга при Кралския мост!