После вакуумът в сърцевината на бурята ни обгърна. Всичко застина във формата, която бе имало в последната секунда. Нищо не помръдваше. Ловеца и Псето Жабоубиец бяха паднали на мястото, където се стовариха след кацането. Едноокия и Гоблин се гледаха, още във фазата преди враждата им да премине отвъд обичайните рамки на закачките. Другите китове лежаха наблизо, видимо незасегнати. Един скат изникна от цветовете над нас и падна на земята.
Това вцепенение продължи около три минути. С покоя се възвърна и здравият разум. После бурята започна да утихва.
Отслабването на вихъра беше по-бавно от разрастването му, но и по-спокойно. Измъчваше ни в продължение на няколко часа. А после всичко свърши. Единственият пострадал беше скатът, който падна при полет. Но, проклет да съм, изживяването беше ужасяващо.
— Имахме късмет — казах на останалите, докато преглеждахме какво ни е останало. Уточних: — Късмет, че не бяхме избити до един!
— Не е късмет това, Знахар — отвърна Едноокия. — В мига, когато тези твари видяха бурята да приближава, тръгнаха да търсят прикритие. Място, където да няма нищо, способно да ни убие… нас или тях!
Гоблин кимна. Напоследък често се съгласяваха един с друг. Но всички си спомняхме колко бяха близо до убийството.
Попитах:
— На какво приличах аз? Не почувствах никакви промени, като изключим разтрепераните ми нерви. Все едно бях пиян, упоен и полуоткачил едновременно.
— На мен си ми приличаше на Знахаря — отвърна Едноокия, — само дето беше дваж по-грозен!
— И скучен — допълни Гоблин. — Изнесе най-вдъхновяващата реч за славата на Черния отряд, завоювана по време на кампанията срещу Дъвчеград.
Разсмях се.
— Стига де!
— Не, сериозно! Остана си Знахаря. Може би амулетите все пак ги бива за нещо!
Ловеца полека-лека събираше оръжията си. Псето Жабоубиец спеше в краката му. Посочих го. Едноокия подаде знак:
Не видях.
Гоблин отвърна:
Порасна и му изникнаха щипки!
Не изглеждаха притеснени и реших, че и аз няма защо да се безпокоя. В крайна сметка въшките на кита бяха най-отвратителната твар след псето.
Слънцето изгряваше и вятърните китове останаха на земята. Гърбовете им придобиха песъкливия цвят на пръстта, набраздена с оцветени в охра пътечки, и ние зачакахме нощта. Скатовете накацаха на съседните четири кита. При нас не дойде нито един. Човек остава с усещането, че хората ги притесняват.
24.
Широкият свят
Никога не ми съобщават всички подробности. Но защо ли се оплаквам? Тайната е нашата броня. Трябва да знам, за да го запиша, но не и повече за предстоящото, отколкото е жизненоважно. В нашето братство това е желязното правило на оцеляването.
Ескортът не ни съпровождаше само за да ни помогне да се измъкнем от Равнината на страха. Те си имаха своя собствена мисия. Това, за което никой не ми спомена, беше, че ще атакуват щаба на Шепота.
Девата-генерал на Господарката не изглеждаше предупредена. Съпровождащите ни вятърни китове бавно се спуснаха, щом наближиха края на Равнината. Скатовете им се снижиха заедно с тях. Уловиха благоприятни въздушни течения и се понесоха напред. А ние се издигнахме още по-високо, в света на ледения студ и борбата за глътка въздух.
Първи удариха скатовете. По двойки и тройки те пресякоха града на нивото на короните на дърветата, като забиваха светкавиците си в щаба на Шепота. Греди и талпи литнаха като прах около копитата на буен кон. Избухнаха пожари.
Чудовищата от високото се включиха в битката, щом войниците и цивилните излязоха по улиците. Пуснаха своите собствени светкавици. Но истинският кошмар бяха пипалата им.
Вятърните китове пируваха с хора и животни. Разбиваха на парчета къщите и укрепленията. Изтръгваха дърветата от корен. И продължаваха да стоварват върху Шепота светкавиците си…
Скатовете междувременно се издигнаха на петстотин метра и отново литнаха надолу, пак по двойки и тройки, този път за да ударят по Покорената, щом тя им отвърна.
Нейният отговор, макар да нашари широка черта върху хълбока на единия вятърен кит — удареното място пламна зловещо, — я разкри напълно за скатовете. Те хубаво я нашамариха, макар че тя все пак свали един.