Чудака вече се притесняваше за Гаргата.
— Сър, мисля, че навремето е бил важна личност в някой от Градовете на скъпоценните камъни, но късметът му се обърнал и той влязъл в армията!
— Ще поговорим за това, след като го преместим! Хайде!
Младежът го последва. Полковникът изглеждаше много замислен. Може би трябваше да му предаде съобщението на Гаргата?
26.
На път
През следващите три дни с Ловеца се върнахме до мястото на приземяването, натоварихме каруцата и после поехме на север по пътя към Клина. Започвах да се чудя дали пък не съм сбъркал. Все още нямаше следа от Едноокия или Гоблин.
Но не е имало нужда да се притеснявам. Те ни догониха близо до твърдината Мей — крепост в Клина, която Отрядът навремето завзе в името на Господарката. Бяхме навлезли навътре в гората и се готвехме за вечеря, когато откъм пътя чухме караница.
Глас, който със сигурност принадлежеше на Гоблин, изкрещя:
— Твърдя, че е твоя вината, червеевоуста имитация на стръв за риба! Бих ти превърнал мозъка на пихтия, задето ме вкара в бъркотията, само че ти и мозък нямаш!
— Моя била вината, да бе! Богове, ти дори сам себе си лъжеш! Трябвало да го уговарям да участва в нещо, което е негова собствена идея! Виж сега, смрадлив дъх! Твърдината Мей е тъкмо зад онзи хълм. Там ще ни помнят по-добре, отколкото в Розоград. Така че ще те питам само веднъж! Как според теб ще минем, без да ни прережат гърлата?
След първоначалния прилив на облекчение, спрях, както се бях засилил към пътя. Казах на Ловеца:
— Те яздят! Откъде, мислиш, са взели конете? — и се опитах да открия веселата страна на ужасното предположение. — Може би са участвали в игра и са се измъкнали с измама… Ако Едноокия е допуснал Гоблин да направи това…
Чернокожия дребосък го биваше да мами, колкото го бива и на хазартните игри, с други думи — никак. Понякога си мисля, че страда от скрит стремеж да си слага врата под брадвата.
— Ти и проклетите ти амулети! — изписука Гоблин. — Страхотно е, че Господарката не може да го намери, ама и ние не можем!
— Мои амулети ли? Мои значи! Че кой, по дяволите, му ги даде още от самото начало?
— Да, ама кой измисли заклинанието, което е в тях сега?
— А кой го направи? Това ми кажи, жабешка мутро! Това ми кажи!
Прокраднах се към последните дървета. Двамата вече ни бяха подминали. Ловеца застана до мен. Дори Псето Жабоубиец се приближи да погледне.
— Стой на място! Бунтовници! — извиках. — Първият който мръдне, е мъртвец!
Глупаво, Знахар! Наистина глупаво! Отговорът им беше незабавен и гнусен. За малко да ми видят сметката.
Те изчезнаха в бляскави облаци, а насекомите около мен и Ловеца направо избухнаха. Бяха повече видове, отколкото съм си представял, че има — и всяко едно се интересуваше само да ме хапне за вечеря.
Псето Жабоубиец се зъбеше и ръмжеше.
— Я спрете веднага, клоуни такива! — изкрещях. — Аз съм, Знахаря!
— Кой знахар? — обърна се Едноокия към Гоблин. — Да познаваш някой с такава професия?
— Аха, но не смятам, че трябва да спираме — отвърна Гоблин, след като подаде глава от сиянието, за да провери аз ли съм наистина. — Той си го заслужава!
— Вярно си е — съгласи се Едноокия. — Но Ловеца е невинен, а не мога да се прицеля толкова фино, че да засегна само Знахаря.
Насекомите се върнаха към обичайните си насекомски занятия. Да се ядат едно друго, предполагам. Сдържах гнева си и приветствах магьосниците, които на свой ред си бяха надянали невинни и разкаяни изражения.
— Какво ще кажете в своя защита, момчета? Хубави коне. Смятате ли, че хората, на които са, ще дойдат да си ги търсят?
— Чакай, чакай! — изписука Гоблин. — Не ни обвинявай в…
— Добре ви познавам, приятели! Я слизайте от седлата и елате да хапнем! Утре ще решим какво да правим с четирикракия ви превоз!
Обърнах гръб и на двамата. Ловеца вече се бе върнал при вечерята. Раздаде порциите. Заех се с моята, макар че още кипях от гняв. Глупав ход — да крадат коне! При цялата шумотевица, която и бездруго се беше вдигнала… Господарката имаше шпиони навсякъде. Може да не сме кой знае какви врагове, но навремето бяхме нейна собственост. Все някой щеше да се сети, че Черният отряд се е върнал на север…