— Оттогава насам здравата са поработили по възстановяването! Направо бяхме изравнили града със земята!
Псето Жабоубиец беше на пост, както винаги напоследък. Внезапно спря, огледа се подозрително и пристъпи колебливо напред, след което се просна по корем.
— Имаме проблеми! — обади се Ловеца.
— Какви, по-точно? — Лично аз не забелязвах нищо.
— Не знам, той не може да говори. Просто изпълнява стойката „внимавай за неприятности“!
— Добре. За внимание не се искат пари!
Влязохме в работилница, където се продаваха и поправяха сбруи и юзди. Ловеца се заприказва, че му трябвало седло за лов на големи животни. Стоях на прага и зяпах към улицата.
Не видях нищо необичайно. Нормалният поток от хора, тръгнали по своята си работа. Но след известно време забелязах, че ковачницата не върти търговия. Оттам не се разнасяха и ударите на чукове, а се предполагаше, че Пясъка надзирава цял взвод калфи и чирачета.
— Хей, съдържателю! Какво е станало с онзи ковач там? Последния път като минавахме оттук, той ни свърши малко работа. Сега май няма никого!
— Сивите униформи, ей-това му се случи… — Сарачът изглежда се чувстваше неудобно. „Сивите“ са имперските войници. На север те са облечени сиво. — Не си е взел урок навремето. Пак се е забъркал с Бунта!
— Много зле. Беше добър ковач. Интересно, какво кара простите хорица да нагазват в политиката? Такива като нас си имат предостатъчно неприятности, докато се мъчат да си печелят хляба!
— Чух те, чух те! — И сарачът поклати глава. — Виж какво ще ти кажа! Ако имаш работа за ковач, потърси си майстор на друго място. Сиводрешковците още се навъртат наоколо и прибират всеки, който намине насам.
Горе-долу по това време войниците се разходиха пред ковачницата и пресякоха до сергията отсреща.
— Много тромаво — отбелязах. — И грубо!
Сарачът ме погледна накриво. Ловеца ловко се прикри, като го върна на темата за работата. Не беше толкова глупав, колкото изглеждаше — така реших. Може би просто не обичаше да общува с хората.
По-късно, след като Ловеца изрази желание да обмисли сделката, предложена му от сарача, се разделихме с него и спътникът ми попита:
— А сега какво?
— Можем да доведем Гоблин и Едноокия след здрач и да използваме приспиващото им заклинание. Ще влезем вътре и ще видим какво ще намерим. Но не ми се струва вероятно войниците да са оставили нещо интересно. Можем да проучим какво е станало с Пясъка и да се опитаме да се свържем с него. Или пък да идем направо в Могилните земи.
— Звучи ми най-безопасно.
— Да, но, от друга страна, няма да знаем накъде сме тръгнали. Това, че са заловили Пясъка, може да означава всичко. По-добре да го обсъдим с останалите. Да преценим с какво разполагаме.
Ловеца изсумтя.
— И колко време ще мине, преди сарачът да прояви подозрение? Колкото повече си мисли за това, толкова по-ясно ще осъзнае, че сме се интересували от самия Пясък!
— Може би. Нямам намерение да си блъскам главата и с този проблем!
Веслоград е селище с доста сериозни размери. Пренаселен е, изпълнен е с разнообразни съблазни… Разбирах как Гоблин и Едноокия са се оставили да кривнат от правия път в Розоград. Последният голям град, който Отрядът си позволи да посети, беше Кюнцеград, и то преди шест години. Оттогава все ни следваха неприятности и минавахме през най-малките поселища, за които човек може да се сети. Борех се с неустоими изкушения. Знаех сума интересни местенца във Веслоград!
Ловеца ме задържа в правия път. Досега не съм срещал друг, който по-малко да се интересува от капаните, които съблазняват човека.
Гоблин смяташе, че трябва да приспим войниците и да ги разпитаме. Едноокия искаше да се махнем от града. Солидарността им бе изчезнала като сняг на слънце.
— Логично е — казах им, — че след здрач ще усилят стражата. Но ако сега ви заведем там, все някой ще ви разпознае!
— Тогава намери стареца, дето достави първото писмо! — предложи Гоблин.
— Добра идея, само че има едно „но“. Помисли по въпроса! Дори ако е бил голям късметлия, все още би трябвало да се намира далеч оттук. За разлика от нас, не са му осигурили безплатен превоз. Така че… Е, махаме се! Веслоград ми играе по нервите!
Примамките бяха твърде много, а също и шансовете да ни разпознаят. Пък и градът беше прекалено многолюден. В Равнината бях свикнал с изолацията.
Гоблин искаше да спори. Беше чул, че на север пътищата са ужасни.