Да, мястото определено вдъхваше такова усещане.
Вдъхваше и усещане, което вървеше ръка за ръка с лошото време — тъга и депресия. Усмивките бяха редки, пък и повечето от тях — служебни.
Съдържателят на „Синия Уили“ не ни попита за имената, само поиска заплащането в аванс. Другите търговци не ни обърнаха внимание, макар че по традиция търговията с кожи е монопол на Веслоград.
На следващия ден неколцина местни наминаха да огледат какво носим. Бях натоварил онова, което според слуховете щеше да се продава добре, но кандидатите бяха малцина. Само пиячката привлече погледи. Поинтересувах се как да се свържа с племената.
— Ами, чакаш. Те идват, когато им скимне!
След като приключих и с това, отидох в щаба на Стражата. Изглеждаше както го помнех, макар че казарменият плац ми се стори пообрасъл.
Първият, с когото се сблъсках, беше един от старите ми познайници и по една случайност именно човекът, с когото трябваше да върша работа.
— Викат ме Свещаря — представих се. — От „Свещаря, Ковача, Ковача, Шивача и Синове“, търговци от Розоград. Казаха ми да докладвам тук.
Той ме огледа със странно изражение, сякаш нещо от миналото го боцкаше в гърба. Май ме помнеше смътно. Не исках да умува по въпроса — като нищо щеше да му хрумне и верният отговор. Тъй че бодро заявих:
— Доста промени са настъпили, откакто бях тук с армията!
— Да, всичко отива по дяволите — изръмжа той. — По дяволите! Все по-зле с всеки изминал ден. Да не мислиш, че някой се интересува? Тъй и ще си изгнием на това място. Колко сте в групата?
— Четирима. Водим и едно куче.
Лош ход — той се намръщи. Нямаше чувство за хумор.
— И кои сте?
— Свещаря. Единия Ковач. Шивача. Ловеца — той работи за нас. И Псето Жабоубиец. Трябва да го наричаме с пълното му име, иначе се разстройва.
— Голям смешник си, а?
— Хей, не се обиждай! Но тук определено се нуждаете от малко слънчева светлинка!
— Тъй си е. Можеш ли да четеш?
Кимнах.
— Правилата са окачени ей там. Имаш два избора — да им се подчиняваш, или да умреш. Чудак!
От задната стая излезе един войник.
— Да, сержант?
— Нов търговец. Иди го провери. В „Синия Уили“ ли сте отседнали, Свещар?
— Да.
Списъкът с правилата не беше променен. Дори листът си бе същия — избелял дотолкова, че буквите едва се четяха. Като цяло в него се казваше да не се мотаеш из Могилните земи. Ако опиташ и не умреш там, стражата ще те убие.
— Сър? — обади се войникът. — Кога ще сте готов?
— Вече съм!
Заедно се върнахме в „Синия Уили“. Войникът огледа внимателно оборудването ни. Единственото, което го заинтригува, бяха лъкът ми и самият факт, че сме добре въоръжени.
— Защо сте взели толкова оръжия?
— Носеха се слухове за проблеми с племената.
— Сигурно са преувеличени. Просто крадат…
Гоблин и Едноокия не привлякоха специално внимание, което ми хареса.
— Прочетете правилата и се придържайте към тях!
— Знам ги от едно време — отвърнах. — Бях разквартируван тук, докато служех в армията.
Той ме огледа с леко присвити очи, кимна и си тръгна. Всички въздъхнахме облекчено. Гоблин свали прикриващото заклинание от снаряжението, което бяха донесли двамата с Едноокия, и празният ъгъл зад Ловеца се напълни с дреболии.
— Той може да се върне отново — възразих.
— Не е желателно да поддържаме заклинания по-дълго от необходимото — отвърна Едноокия. — Наоколо като нищо ще има човек, който да ги усети!
— Вярно… — Открехнах капаците на единия прозорец. Пантите изскърцаха. Предположих: — Май се нуждае от смазка!
Огледах града. Намирахме се на третия етаж на най-високата сграда извън казармите на Стражата. Виждах дори къщата на Боманц.
— Момчета, я погледнете!
Погледнаха.
— Направо е в страхотна форма, а?
Когато за последен път я видях, беше кандидат за срутване. Суеверните страхове я задържаха неизползваема. Спомних си, че няколко пъти я наобиколих навремето.
— Да ти се разхожда, Ловец?
— Както кажеш!
Зачудих се, дали си има врагове тук.
— Предпочитам да дойдеш с мен — заявих.
Той си препаса меча. Излязохме от странноприемницата, спуснахме се на улицата, ако тази кална шир можеше да се нарече така. Кордюроят обикаляше само казармите — разклонението му не стигаше по-далеч от „Синия Уили“. Отвъд се простираха единствено тротоари.