Престорихме се, че разглеждаме забележителностите. Разказвах на Ловеца истории за последното си посещение, повечето дори бяха близо до истината. Опитвах се да играя ролята на словоохотлив и добродушен чужденец, макар — нищо чудно — просто си губех времето, защото не видях никой да се интересува от това, което мога да кажа.
Къщата на Боманц беше прекрасно ремонтирана, но не ми изглеждаше обитаема. Или охранявана. Или превърната на паметник. Странно. По време на вечерята попитах домакина ни, който вече ме беше определил като носталгично настроен глупак и охотно сподели:
— Един тип се премести в нея преди около пет години. Сакат. Вършеше черната работа на Стражата. Ремонтира къщата в свободното си време.
— А какво стана с него?
— Преди доста време — ще да са вече четири месеца — получи удар или нещо такова. Когато го намериха, беше още жив, но е като зеленчук. Пренесоха го в казармата. Доколкото знам, още е там. Хранят го като бебе. Това хлапе, дето беше тук на инспекция — него трябва да питате. С Гаргата бяха приятели.
— Гаргата, а? Благодаря. Донеси още една кана!
— Хайде, Знахар! — обади се тихичко Едноокия. — Остави бирата. Този си я вари сам, ужасна е!
Прав беше. Но трябваше да се настроя подходящо за малко сериозни размишления.
Налагаше се да проникнем в тази къща, а това означаваше нощен набег с помощта на магически умения. Означаваше също, че ще поемем най-големия си риск, откакто двамата магьосници се позабавляваха в Розоград.
Едноокия попита Гоблин:
— Смяташ ли, че сме изправени пред вселяване?
Жаболикият дребосък засмука устната си:
— Трябва да проверя!
— Защо, какво има? — попитах.
— Ще трябва да видим човека, за да сме сигурни, Знахар, но онова, което се е случило с този Гаргата, не звучи като да е получил удар!
Гоблин кимна:
— Звучи по-скоро сякаш някой е излязъл от тялото си и са го заловили.
— Може би е възможно да си уредим среща с него. А къщата?
— Първо трябва да се уверим, че не става въпрос за нещо като голямо вселяване. Като призрака на Боманц например!
От такъв вид приказки ми се разиграват нервите. Не вярвам в призраци — или поне не искам да вярвам.
— Ако е бил хванат или издърпан, ще трябва да се запитаме защо и как. Фактът, че там е живял Боманц, също трябва да се вземе предвид. Нещо, останало от неговото време, може да е докопало Гаргата. Може да спипа и нас, ако не внимаваме!
— Усложнения! — изръмжах. — Всеки път все възникват усложнения!
Гоблин се подхили.
— А ти внимавай! — заплаших го. — Че като нищо ще те продам на първия срещнат с добро предложение!
Около час по-късно се развихри силна буря. Виеше и блъскаше по странноприемницата, а покривът протече под пороя. Когато докладвах за това, съдържателят избухна — макар че не беше ядосан лично на мен. Очевидно при настоящите условия ремонтите не бяха лесна работа, но все пак трябваше да се извършат, най-малкото за да не се разпадне сградата напълно.
— През зимата е най-лошо, заради проклетите дърва за горене! — оплака се той. — Не мога да го съхранявам навън. Или потъват под снега, или така се напояват с вода, че няма как да се изсушат. След месец тази стая ще е претъпкана от пода до тавана. Е, най-малкото ще намалее площта за отопление!
Някъде след полунощ, след като Стражата смени постовете и новодошлите имаха достатъчно време да се отегчат и да им се доспи, ние се изнизахме навън. Гоблин се постара да се увери, че всички в странноприемницата вече спинкат сладко.
Псето Жабоубиец заприпка пред нас, търсейки свидетели. Намери само един и жаболикото ни приятелче се погрижи и за него. В нощ като тази хората си стояха вкъщи. И на мен ми се ще да бях в леглото.
— Уверете се, че никой няма да види светлината! — наредих, след като се вмъкнахме в къщата. — Предполагам, че е разумно да започнем от горния етаж!
— Аз пък предполагам — възпротиви се Едноокия, — че е по-добре да потърсим капани и призраци на първия!
Погледнах към пода. Изобщо не се бях замислил за това, преди да нахлуем.
29.
Могилните земи преди това
Полковникът привика Чудака. Той трепереше, застанал мирно пред бюрото на Сладкиша.