По гърба ми полазиха тръпки.
Историята беше истинска и тази карта го потвърждаваше съвсем ясно. При все ограничените ми познания по телекуре и дори още по-слабите за магическата символика, чувствах картографираната там мощ. Поне за мен парчето коприна излъчваше смес от притеснение, безпокойство и болка. Разтреперих се.
Гоблин и Едноокия или не го усетиха, или бяха твърде заинтригувани от изобразеното. Сбраха глави и огледаха пътя, който Боманц бе използвал, за да стигне до Господарката.
— Тридесет и седем години труд — подметнах им аз.
— Какво?
— Отнело му е тридесет и седем години да събере тази информация… — Забелязах нещо необичайно. — А това какво е? — Стори ми се, че на конкретния символ не му е там мястото, поне доколкото си спомнях от писмата. — Аха! Нашият кореспондент е добавял собствени бележки.
Едноокия ме погледна странно, обърна се към картата и след това пак вдигна глава към мен. Накрая се наведе да провери и начертания път.
— Това ще да е, няма друг отговор…
— Какво?
— Знам какво се е случило!
Ловеца се размърда с неудобство.
— Е?
— Опитал се е да иде там по единствения възможен начин. И не е успял да се измъкне.
Неизвестният кореспондент ми беше писал с твърдението, че имал нещо за вършене и рисковете били високи. Дали Едноокия беше прав?
Голям смелчага.
Но ръкописите липсваха, освен ако не бяха скрити по-добре, отколкото предполагах. Трябваше да оставя Гоблин и Едноокия да ги потърсят. Накарах ги да навият картата и да я приберат в дръжката на копието, след което заявих:
— Очаквам предложения!
— За какво? — изписука Гоблин.
— За това как да измъкнем този тип от лапите на Вечната стража и как да върнем душата му обратно в тялото, за да можем да го разпитаме. Предложения от този род.
Магьосниците не ми се сториха особено ентусиазирани. Едноокия отбеляза:
— Все някой трябва да иде да провери какво се е объркало там, да го освободи и да изведе духа му навън.
— Ясно…
Даже прекалено ясно ми беше. Трябваше да се сдобием с живото тяло, преди да правим подобни опити.
— Огледайте хубавичко тук. Вижте какво скрито можете да намерите!
Отне им половин час. Направо се бях смазал от напрежение и не спирах да повтарям:
— Губим много време! Губим много време!
Добре че те двамата не ми обръщаха внимание.
Претърсването ни донесе само парче хартия — много старо, — на което имаше шифровъчен код. Беше сгънато и пъхнато в една от книгите, но не и точно скрито. Прибрах го за последващо проучване. Можеше да го използвам за документите у дома, в Дупката.
Измъкнахме се навън. Върнахме се в „Синия Уили“, без никой да ни забележи. До един въздъхнахме облекчено, когато стигнахме стаята си.
— А сега какво? — попита Гоблин.
— Ще преспим с този проблем под възглавниците. Утре е подходящ момент да започнем да се притесняваме.
Грешах, разбира се. Вече се притеснявах. С всяка следваща стъпка положението ставаше все по-сложно.
31.
Нощ в могилните земи
Бурята и светкавиците продължиха да се вихрят. Гърмежите и проблясъците преминаваха през стените, сякаш бяха от хартия. Спах неспокойно, с много по-обтегнати, отколкото би трябвало нерви. Спътниците ми оставаха глухи за света. Защо и аз не можех да заспя като пън?
Започна се като светулка в ъгъла — искрица златна светлина, която постепенно нарасна. Искаше ми се да скоча, да разблъскам Гоблин или Едноокия и да ги нарека лъжци. Според идеята амулетът трябваше да ме направи невидим…
Гласът Й беше тих като призрак на самия шепот, като стон на привидение в дъното на дълга, ледена пещера:
— Лечителю, къде си?
Не отговорих. Исках да се завия презглава с одеялото, но не можех да помръдна.
Тя остана разсеяна, треперлива и несигурна. Може би наистина Й беше трудно да ме забележи. Когато лицето Й за миг доби плътност, Тя не погледна към мен, а очите Й ми изглеждаха слепи.
— Напуснал си Равнината на страха — обади се Тя с онзи далечен гласец. — Намираш се някъде на север, оставил си широка следа. Ти си глупак, приятелю мой! Ще те намеря! Не го ли знаеш? Не можеш да се скриеш. Дори празнотата може да бъде видяна.