Тя нямаше представа къде се намирам. Постъпих добре, като не Й отговорих, защото Господарката се мъчеше да ме накара да се самоиздам.
— Търпението ми не е безкрайно, Знахарю! Но все още можеш да дойдеш в Кулата. Побързай обаче. На твоята Бяла роза не й остава много време!
Най-сетне успях да придърпам одеялото до брадичката си. Кой знае каква гледка съм представлявал. Най-вероятно, като се замисля, съм бил смешен — досущ като детенце, което се бои от призраци.
Сиянието бавно отслабна. Заедно с него изчезна и нервността, която ме беше преследвала откакто се върнахме от къщата на Боманц.
Щом се успокоих, погледнах към Псето Жабоубиец. Долових отблясък от светкавица в единственото му отворено око.
Тъй значи. За пръв път имах свидетел на едно от посещенията. Да, ама беше куче.
Не мисля, че някой изобщо ми е вярвал за тези визити, като изключим, че онова, което докладвах, винаги се оказваше истина.
Заспах.
Гоблин ме събуди, за да ме повика за закуска.
Похапнахме и изнесохме великолепно представление как търсим пазар за стоките си, а също и по-дълготрайни връзки за бъдеща търговия. Бизнесът не вървеше добре, като изключим, че нашият домакин предложи да купува редовно алкохолни напитки. Сред Вечната стража също имаше известно търсене. Стражниците нямаха друга работа, освен да се напиват.
Обядът. И докато се хранехме и подготвяхме мислите си за предстоящата сесия по главоблъскане, в хана влязоха войници. Попитаха собственика, дали миналата вечер някой от гостите му е излизал. Добрият стар съдържател отрече вероятността, закле се, че спи по-леко и от заек и щял да усети, ако някой влезе или излезе.
На войниците това им стигаше. Заминаха си.
— Какви бяха пък тези? — попитах, когато домакинът ни отново мина покрай нас.
— Някой нахлул в къщата на Гаргата снощи — отвърна той.
После присви очи — беше си спомнил предишните ни въпроси. Моя грешка.
— Интересно — отбелязах. — Че защо да го правят?
— Именно — защо ли? — и той продължи с работата си, но остана дълбоко замислен.
Аз също се замислих сериозно. Как бяха забелязали посещението ни? Много внимавахме да не оставяме следи.
Гоблин и Едноокия също бяха притеснени, само Ловеца ми се стори спокоен. Тревожеше го единствено това, че се намира тук — близо до Могилните земи.
— Какво бихме могли да предприемем? — попитах. — Обградени сме и врагът ни надминава по брой, а сега вероятно станахме и заподозрени. Как да докопаме тази Гарга в ръчичките си?
— Това не е проблем — обади се Едноокия. — Истинският проблем е как да се измъкнем, след като го сторим. Ако можем да извикаме вятърен кит в подходящия момент…
— Кажи ми, защо не е толкова трудно да го пипнем.
— Е, посреднощ отиваме в казармите на Стражата, използваме приспиващото заклинание, вземаме нашия човек и документите му, призоваваме духа му обратно и го измъкваме. Но след това какво ще правим? А, Знахар? После какво?
— Къде да избягаме? — полюбопитствах. — И как ли?
— Има един отговор… — неохотно се обади Ловеца. — Да идем в гората. Стражата няма да ни намери там. Ако успеем да прекосим Трагика, ще сме на сигурно място. Не разполагат с нужния брой хора, за да организират сериозно издирване.
Задъвках ъгълчето на нокътя си. Имаше нещо в думите на Ловеца. Приех, че познава гористите области и племената достатъчно добре, за да оцелеем даже и в компанията на полу-бездиханния си пленник. Но дори да изберем подобен вариант, това само щеше да доведе до други проблеми… Оставаха още поне две хиляди километра път до Равнината на страха. И империята щеше да е нащрек.
— Почакайте тук! — наредих на всички и излязох.
Забързах към щаба на Стражата, влязох в приемната, която бях посетил и преди, отърсих водата от дрехите си и огледах картата на стената. Приближи се хлапето, което ни беше проверявало за контрабанда.
— Мога ли да ви помогна?
— Не мисля. Просто исках да погледна картата. Точна ли е?
— Вече не. Реката се е преместила поне с два километра насам. Пък и по-голямата част от наносната равнина вече не е покрита с дървета. Отми ги всичките…
— Хм… — Разперих пръсти и се помъчих да пресметна.
— За какво ви трябва да знаете това?
— Заради работата — излъгах. — Дочух, че би могло да установим връзка с едно от по-големите племена около някакво място на име Орловия камък.